Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 2

Едър чернокож мъжага, висок почти колкото Сами, подхвърли от стълбите на една къща:

— Да не ги загубиш, приятелче Сами, да не ги загубиш! Тая стара чантичка глътна сичките ми парици!

Тълпата се разсмя, а Сами, който започна да се поти по-силно, ускори крачка. Трябваше да приберат още една вноска, преди да влязат в очукания форд на Джони и Сами най-после да си отдъхне.

Наблюдавани от тълпата, те се вмъкнаха в залата за залагания на Соли Джейкъб.

Соли — грамаден мъж с огромно шкембе и лице сякаш направено от тесто, беше приготвил пликовете.

— Не е лошо тази седмица — рече той на Сами, — но кажи на мистър Джо, че следващата ще е златна мина. Двадесет и девети февруари! Всеки ахмак в града ще си опита късмета. Кажи на мистър Джо, че ще ти трябва камион, за да закараш парите. Хич не се заблуждавай, че ще можеш да ги занесеш!

Сами се сви от страх, докато пъхаше плика в чантата.

— И виж какво, Джони — додаде Соли, като подаваше на Джони неговия плик, — може би няма да е зле да осигурите на Сами по-добра защита следващата седмица. Поговори с мистър Джо.

Джони изсумтя. Не беше от приказливите. Обърна се към вратата и излезе на улицата, следван от Сами.

Трябваше да изминат само няколко метра, за да стигнат до мястото, където Джони беше паркирал колата си, и Сами с облекчение се настани на мястото до шофьора. Белезникът около дебелата му китка се врязваше в кожата. Това също беше нещо, което го плашеше: да е прикован към чантата! Чел беше веднъж за някакъв банков касиер, на когото един откачен отсякъл ръката с брадва, за да му отмъкне чантата. Ами ако останеше без ръка!

Джони седна на шофьорското място и затърси ключа от стартера. Сами му хвърли неспокоен поглед. Струваше му се, че нещо гложди Джони отвътре. През последните няколко седмици беше станал по-мълчалив от всякога. Да, Сами беше сигурен, че нещо го мъчи и това го тревожеше, защото беше привързан към този нисък, набит мъж с гъста, тук-там прошарена черна коса, с хлътнали кафяви очи и твърда, решителна брадичка. Джони беше корав като камък, а ударът му — като ковашки чук. Сами никога нямаше да забрави как беше обработил веднъж един хлапак, който насила си търсеше белята. Заедно с Джони се наслаждаваха на бирата си в един бар в центъра на града, когато този пънкар, два пъти по-едър от Джони, се бе изправил пред тях и бе казал с глас като каменотрошачка, че няма да пие там, където има негър.

Джони беше отвърнал спокойно:

— Тогава пий другаде.

Сами винаги се беше възхищавал на тази способност на Джони: той всякога говореше спокойно. Никога не крещеше.

Пънкарят се бе извъртял към Сами, който се изпоти от ужас, но Джони застана между тях, така че юмрукът на хлапака попадна в него. На Сами крошето му се стори дяволски силно, но Джони дори не бе гъкнал. Той леко се олюля, после пънкарят получи такова фрасване в челюстта, което я смаза и го повали. Сами не бе успял да види удара — прекалено бърз беше, но видя резултата.