Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 5

Джони го погледна и се усмихна. Не се усмихваше често, но когато го правеше, заливаше Сами с топло щастие.

— Не… Няма нищо. — Той присви тежките си рамене. — Може би остарявам… Във всеки случай благодаря ти, Сами. — Извади пакет цигари, търкулна една към Сами и запали. — Дяволски тъп живот, нали? В него няма бъдеще за нас. — Изпусна дима през ноздрите си, после попита:

— Ти какво мислиш, Сами?

Сами се въртеше на стола си.

— Парите са добри, мистър Джони. Страх ме е, но парите са добри. Какво друго бих могъл да правя?

Джони го изгледа, след това кимна.

— Така е… Какво друго би могъл да правиш? — спря за миг, после додаде — Спестяваш ли?

Сами се усмихна щастливо.

— Точно както ми каза, мистър Джони. На всеки десет долара — един. Ти така ми каза и сега имам три бона в една кутия под кревата. — Замълча и усмивката му изчезна. — Не знам какво да правя с тях.

Джони изпъшка:

— Държиш всичките тези пари под кревата?

— Че какво друго да ги правя?

— Внеси ги в банка, перко такъв!

— Не обичам банките, мистър Джони — рече сериозно Сами. — Те са за белите хора. Най-добре си е под кревата. Май ще трябва да си купя нова касичка?

Сами гледаше към Джони с надежда и в очакване той да разреши проблема му, но Джони сви рамене и си допи бирата. Не можеше да се хаби заради тъпите проблеми на Сами. Имаше си твърде много собствени.

— Приятно прекарване. — Той се изхлузи от стола. — Е, ще се видим следващия петък, Сами.

— Мислиш ли, че ще имаме неприятности? — изплашено попита Сами, като последва Джони в дъжда.

Джони видя оголения страх в големите черни очи на Сами и се усмихна.

— Никакви неприятности няма да има. Не и докато аз, Ърни и Тони сме до теб. Спокойно, Сами… Нищо няма да се случи.

Сами проследи с поглед отдалечаващата се кола, после пое по улицата към квартирата си. Петък е много далече, каза си той. 150 000 долара, бе рекъл шефът. Нима на света има толкова много пари? Нищо нямало да се случи. Щеше да повярва на това, когато минеше и следващият петък.

* * *

Джони Бианда отключи вратата на двустайния си апартамент. Влезе в голямата всекидневна, спря и се огледа. Беше живял в този апартамент през последните осем години. Не беше кой знае какво, но това не го тревожеше. Беше поне удобен, макар и мизерен. Имаше два провиснали шезлонга, канапе, телевизор, маса, четири обикновени стола и избелял килим. Точно срещу вратата се намираше мъничката спалня, която едва побираше двойното легло и нощната масичка с вградено в нея шкафче. В съседство имаше душ и тоалетна.

Той свали сакото, разхлаби вратовръзката и остави тридесет и осем калибровия автоматичен пистолет, след което премести един стол до прозореца и седна.

Шумът от улицата достигаше до него. Този шум никога не го дразнеше. Запали цигара и се загледа през мръсното стъкло в отсрещния блок с невиждащ поглед.

Сами беше прав в догадките си, че Джони имаше нещо наум. Това нещо все се въртеше в главата му през последните осемнадесет месеца. Беше започнало да го човърка на четиридесетия му рожден ден. След като го отпразнува с приятелката си Мелани Карели и когато тя заспа, той лежа в тъмнината и мисли за миналото си, като се опита да си представи какво ще е бъдещето. Четиридесет години! Това беше знак, че е в средата на пътя… И то, при положение че не го сполети злополука, не хване рак на белите дробове или не го напълнят с олово. Четиридесет години! Половината от живота му си беше отишла!