Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 104

Тогава се чу гласът на Сами.

— Кой е?

— Сами? Джони е. Провери ли автогарата?

— Проверих я, мистър Джони. Там няма никой.

Джони се наведе напред, сърцето му се разтуптя.

— Сигурен ли си?

— Аха. Обиколих навсякъде. Момчетата са си отишли.

— Къде е Тони? — Джони знаеше, че Капело е опасният човек.

— Мисля, че още не се е върнал, мистър Джони. Шефът го изпрати във Флорида. Не съм го виждал.

— О’кей. — Джони се замисли за момент. Пътят на юг и извън града минаваше покрай квартирата на Сами. — Около полунощ ще мина с парите. Бъди там.

— Шест хиляди, мистър Джони?

— Да. Бъди там. — Джони затвори. Погледна Фрида, която беше станала от леглото и не сваляше очи от него. — Всичко е наред. Те наистина мислят, че сме в Хавана. Ще тръгнем оттук в седем и половина. Хайде да си събираме багажа. Ще уредя кола от „Херц“.

— Наистина ли мислиш, че е безопасно… И че ще успееш да вземеш парите?

Джони пъхна пръсти под ризата си, за да докосне медальона на свети Христофор — движение по навик, но когато пръстите му не напипаха нищо, освен мокрите от пот косми по гърдите му, той отново чу гласа на майка си: „Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи“.

— Ще опитаме, бебче. Нищо в този живот не е безопасно, но ще опитаме.

Той взе телефонния указател, намери номера на агенцията за коли под наем „Херц“ и се обади. Отговориха му, че ще докарат кола пред хотела в деветнадесет часа.

Фрида облече своя зелен костюм с панталон и разресваше косата си, когато Джони затвори.

— Колата е поръчана — каза той, след това отиде при куфара си и извади пистолета и кобура.

Като видя това, очите й се разшириха.

— Какво правиш?

— Само съм внимателен, бебче. — Усмихна й се. — Не мисля, че ще ни потрябва, но човек никога не знае.

— Плашиш ме, Джони.

— Продължавай да събираш багажа. Не е време да се плашиш… Време е да гледаш напред… Към бъдещето. Утре по това време ще струваме сто осемдесет и шест хиляди долара!

— Да.

Докато тя грижливо сгъваше новите си дрехи в куфара, Джони погледна през прозореца към синьото небе и белите облаци. Пръстите му се насочиха към ризата и се върнаха обратно.

Сякаш видя отново лекото цопване във водата, преди медальонът да започне да потъва. Знаеше, че може би отива в капан. Сами може да го беше предал. Знаеше това, но за какво друго можеше да живее? Ако не се опиташе да вземе парите, рано или късно те щяха да го намерят. Така че трябваше да опита. Може пък да има късмет. И само няколко месеца да притежава лодката, в едно беше сигурен… Никога нямаше да го хванат жив. Погледна към Фрида, която в момента затваряше капака на куфара. Реши, че той и тя ще споделят тази съдба. Може да има късмет. Отново си помисли за лодката. За медальона. Това си беше суеверие. Не можеше да не му е останал малко късмет.

След по-малко от четири часа щеше да знае дали късметът значи нещо.

* * *

Часовете се влачеха. Включиха светлините над автогарата. Тълпата се разреди. Големият часовник на автогарата показваше 23.00.