Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 105

— Трябва да се изпикая — каза Тони. — Вече съм пълен до кътниците.

— Побързай! — викна Анди и размърда схванатите си мускули.

Тони остави пушката и бързо отиде в тоалетната на Масино.

В момента, в който той остави пушката, Джони се вмъкна в паркинга на автогарата.

— Пристигнахме, бебче — рече той с разтуптяно сърце. — Седни зад волана. Слушай, ако стане нещо лошо, бързо се махай. Разбираш ли? Не чакай… Веднага тръгвай. — Той извади от задния си джоб последните пари от Сами и ги пусна в скута й. — Всичко ще е наред, но искам да съм сигурен. Върни се в хотел „Уелкъм“. Разбра ли?

Фрида потрепери.

— Да… Нали ще е наред, Джони?

Той улови ръцете й.

— Не се плаши. Вземам парите и веднага се връщам. Потегляш в мига, в който вляза в колата. Караш нагоре по улицата. Лесно е. При светофара свиваш наляво. Не карай прекалено бързо.

— О, Джони!

Той я привлече към себе си и я целуна.

— Трябва да стане.

— Обичам те.

— Това са най-хубавите думи. Аз също те обичам. — И той излезе под ярките светлини и се отправи към гардероба на автогарата.

Анди го видя. Бръснатата му глава не можа да го измами. Позна походката му, квадратните му рамене, късото, набито тяло.

— Тони!!!

Фрида се премести на шофьорското място зад волана. Гледаше втренчено през прашното стъкло и видя как Джони изчезна в автогарата. Усети, че и той, и тя са в опасност. Мислите й препускаха. Би ли могла да живее на лодка? Мразеше морето. Може би, след като веднъж вземеха всичките тези пари, тя щеше да успее да го убеди да се откаже от лодката. Мечтата й беше луксозна вила някъде на слънце и да се срещат с интересни хора. При тези пари хората сами щяха да дойдат при тях. Ще имат басейн, кадилак и слуги. Веднъж годишно ще ходят в Париж, където тя ще си купува дрехи. Ех, какъв живот ще бъде! Лодка! Кой, по дяволите, освен Джони иска лодка!

Пръстите й сграбчиха волана.

Има време… Първо парите. Ако той наистина я обича, ще може да го уговори да се откаже от глупавата си идея да купува лодка.

Джони стигна до бокса, спря, огледа се наляво и надясно. Помещението с боксовете беше празно. Един глас прогърмя по високоговорителя: „Последен автобус за Маями. Номер петнадесет.“ Той пъхна ключа в ключалката, отвори вратичката и измъкна двете тежки чанти.

Когато ги тръсна на пода, мисълта му победоносно отскочи към неговата мечта: четиридесет и пет футова лодка с блестяща медна табела, а той зад щурвала я води по морето, усеща пръските солена вода по лицето си и слънцето, което прежуря. В тази картина, която владееше въображението му, за Фрида нямаше място. Бяха той и четиридесет и пет футовката и люшкащата се нагоре-надолу палуба.

Грабна чантите и тръгна обратно през автогарата към мястото, където беше паркирал колата. Все още бързаше към колата, беше само на няколко ярда от нея и виждаше Фрида зад волана, когато животът му експлодира в тъмнината.

Фрида го видя да идва и въздъхна с облекчение. След това видя малко червено петънце върху бръснатата му глава, чантите паднаха от ръцете му и късото му набито тяло се свлече на земята.