Читать «Петата планина» онлайн - страница 88

Помисли си, че в неговата страна Иезавел бе заповядала да издигнат жертвеници като този и част от народа коленичеше пред тях, за да отдава почести на Ваал и другите богове. И отново душата му бе обзета от същото онова предчувствие, че войната между Бога Израилев и бога на финикийците ще трае толкова дълго, колкото дори не би могъл да си представи. Като в някакво видение съзря на небето звезди, които се разминаваха със слънцето и изпращаха на всяка от двете страни разрушение и смърт. Мъже, които говореха на непознати за него езици, яздеха стоманени животни и се биеха помежду си сред облаците.

— Не е нужно да виждаш това сега, защото още не е дошло времето — чу той да казва неговият ангел. — Погледни през прозореца.

Илия стори каквото му бе заповядано. Навън пълната луна огряваше къщите и улиците на Акбар и въпреки че беше късно, той дочуваше разговорите и смеха на неговите жители. Независимо че асирийците бяха наблизо, хората не бяха изгубили желанието си да живеят, готови да посрещнат смело един нов етап в живота си.

И тогава видя някакъв силует. Знаеше, че това е жената, която толкова бе обичал и която отново крачеше гордо из града. Той се усмихна и усети как тя докосна лицето му.

— Гордея се — сякаш казваше тя. — Акбар наистина е красив.

Изпита желание да заплаче, но се сети за детето, което не бе проляло ни една сълза за майка си. Сподави риданието и си припомни най-хубавите моменти от историята, която бяха изживели заедно — от срещата пред вратите на града до мига, в който тя бе написала думата „любов“ върху една глинена плочка. Видя отново роклята й, косите й, нежните очертания на носа й.

— Ти ми каза, че си Акбар. Затова се погрижих за теб, излекувах те от раните ти и сега те връщам на живота. Бъди щастлива с твоите нови приятели. Бих искал да ти кажа още нещо: аз също съм Акбар, но не го знаех.

Разбра, че тя се усмихва.

— Вятърът на пустинята отдавна е заличил стъпките ни върху пясъка. Но аз всяка секунда си спомням за това, което се случи, а ти продължаваш да бъдеш в сънищата ми и в моята действителност. Благодаря ти, че се появи на пътя ми.

И преди да заспи в храма, той усети, че жената гали косите му.

Водачът на търговците видя, че на средата на пътя е застанала някаква група от хора в дрипи. Помисли, че са разбойници, и даде заповед всички от кервана да приготвят оръжията си.

— Кои сте вие? — извика им той.

— Ние сме народът на Акбар — отговори един мъж с брада, а очите му блестяха. Водачът на кервана забеляза, че той говори с чуждестранен акцент.

— Акбар беше разрушен. Управниците на Тир и Сидон ни изпратиха да открием неговия кладенец, за да може керваните отново да минават през тази долина. Връзките с останалата част на земята все някога трябва да бъдат възстановени.

— Акбар все още съществува — продължи мъжът. — Къде са асирийците?

— Цял свят знае къде са — засмя се водачът на кервана. — Правят почвата на страната ни по-плодородна. И отдавна служат за храна на птиците и дивите животни.