Читать «Петата планина» онлайн - страница 87

Докато възстановявахме града, ние знаехме, че асирийците всеки момент могат да се върнат. Знаехме, че някой ден ще трябва да им предадем нашия град, а заедно с него и нашите усилия, потта ни, радостта, че той е по-хубав от преди.

Светлината на огъня осветяваше сълзите, които се стичаха по лицата на хората. Дори и децата, които обикновено играеха по време на тези вечерни събирания, слушаха внимателно думите му. Илия продължи:

— Това няма значение. Ние изпълнихме дълга си към Господ, защото приехме Неговото предизвикателство и честта да се борим с Него. Преди онази нощ Той много пъти ни казваше: Върви напред! — но ние не го послушахме. Защо?

Защото всеки от нас бе решил какво ще бъде собственото му бъдеще. Аз възнамерявах да сваля Иезавел от трона. Жената, която сега се казва Преоткриване, искаше синът й да стане мореплавател. Мъжът, който днес носи името Мъдрост, желаеше да прекара остатъка от дните си, пиейки вино на площада. Дотолкова бяхме свикнали със свещеното тайнство на живота, че вече не му обръщахме внимание.

Тогава Господ си е помислил: Те не искат да вървят напред. Добре тогава, ще ги принудя да останат за дълго там, където са!

И едва тогава разбрахме посланието Му. Острието на асирийския меч отне живота на нашите младежи, а възрастните избягаха от малодушие. Където и да се намират в този час, все още стоят на същото място, защото безропотно са приели Божието проклятие.

Ние обаче започнахме да се борим с Господ, така както се борим с жените и мъжете, които обичаме, защото от такава битка можем да излезем благословени и извисени. Сполетялото ни нещастие ни даде възможност да изпълним дълга си към Него, доказвайки, че сме в състояние да се подчиним на заповедта Му и да вървим напред. Дори и при най-ужасните обстоятелства ние продължихме напред.

Понякога Бог изисква от нас подчинение. Друг път обаче Той желае да изпита волята ни и ни предизвиква да проникнем в смисъла на Неговата обич. Ние осъзнахме Неговата воля едва когато стените на Акбар се сринаха и откриха нови хоризонти пред всеки от нас, като му позволиха да види на какво е способен. Престанахме да размишляваме върху живота и решихме да го изживеем.

И резултатът е добър.

Илия забеляза как очите на хората пак заблестяха. Бяха разбрали.

— Утре ще предам Акбар без бой. Мога да замина, когато поискам, защото изпълних това, което Господ очакваше от мен. Ала моята кръв, потта ми и единствената ми любов са под земята на този град. Затова реших да остана тук до края на дните си и да не позволя той отново да бъде разрушен. Всеки от вас е свободен сам да вземе решение, но има нещо, което никога не бива да забравяте: че сте много по-добри, отколкото си мислехте. Използвахте възможността, която ви даде нещастието, а не всеки е в състояние да го стори.

Илия стана и обяви събранието за приключило. Предупреди момчето, че ще се прибере късно, и му каза да не го чака, а да си ляга.

Отиде до храма — единственото място, оцеляло от разрушението. Не се бе наложило да го възстановяват, въпреки че асирийците бяха отнесли статуите на боговете. Докосна със страхопочитание камъка, който според традицията отбелязваше мястото, където един от предците бе забил пръчка и не бе успял да я извади.