Читать «Петата планина» онлайн - страница 70

— Не си отивай — помоли го той. — Преди майка ти да издъхне, й обещах да остана с теб, докато пораснеш достатъчно, за да можеш сам да следваш пътя си.

— Каза й също така, че градът е непокътнат. И тя добави, че…

— Няма нужда да го повтаряш. Объркан съм, погълнат съм от чувството за собствената си вина. Остави ме да намеря себе си. Прости ми, не исках да ти причиня болка.

Момчето го прегърна, ала нито една сълза не бликна от очите му.

Стигнаха до къщата, която се намираше насред долината. Една жена стоеше пред вратата, а две малки деца играеха до нея. Стадото беше зад оградата, което означаваше, че тая сутрин пастирът не го бе извел в планината.

Жената гледаше уплашено мъжа и момчето, които се приближаваха. Искаше й се да ги отпрати веднага, но традицията, както и боговете повеляваха да се спазва всемирният закон на гостоприемството. Ако откажеше да ги приеме в дома си, някой ден същата участ можеше да сполети децата й.

— Нямам пари — каза тя. — Но мога да ви дам малко вода и храна.

Седнаха на тесния чардак под сламения покрив, а тя донесе сушени плодове и стомна с вода. Ядяха мълчаливо. За пръв път от предишната нощ се бяха върнали към нещо, което бе неразделна част от нормалното им ежедневие. Децата се бяха скрили зад къщата, изплашени от появата на двама непознати.

След като изяде всичко в чинията си, Илия попита за пастира.

— След малко ще си дойде — отговори тя. — Чухме силен тътен и тази сутрин един човек дойде да ни каже, че Акбар бил разрушен. Мъжът ми отиде да види какво се е случило.

Децата я повикаха и тя влезе вътре.

„Няма смисъл да се опитвам да убеждавам момчето — мислеше си Илия. — То няма да ме остави на спокойствие, докато не сторя това, което иска от мен. Трябва да му покажа, че е невъзможно. Само по тоя начин мога да го убедя.“

Храната и водата сториха чудо. Илия отново се почувства като част от света.

Мисълта му течеше с невероятна бързина, търсейки решения вместо отговори.

Скоро пристигна и пастирът. Изплаши се при вида на мъжа и момчето. Бе загрижен за безопасността на семейството си, но бързо разбра каква е работата.

— Вие сигурно сте бежанци от Акбар — рече той. — Оттам се връщам.

— Какво става там? — попита момчето.

— Градът е разрушен, а градоначалникът избягал. Боговете объркаха света.

— Загубихме всичко, което имахме. Ще може ли да ни подслониш? — запита го Илия.

— Струва ми се, че жена ми вече ви е подслонила и ви е нахранила. Сега ще трябва да си тръгнете и смело да посрещнете неизбежното. — Не знам какво да правя с момчето. Нуждая се от помощ.

— Разбира се, че знаеш. Момчето е младо, изглежда умно и пълно със сила. Ти притежаваш опита на човек, преживял много победи и поражения. Това е прекрасна комбинация, тъй като можеш да му помогнеш да стигне до мъдростта.

Мъжът погледна раната върху ръката на Илия и каза, че не е сериозна. Влезе в къщата и скоро се върна — носеше някакви билки и парче плат. Момчето му помогна да наложи раната с лекарството. Когато пастирът му каза, че и сам ще се справи, то отвърна, че е обещало на майка си да се грижи за този човек.