Читать «Петата планина» онлайн - страница 66

Илия и момчето притихнаха, здраво прегърнати.

— Изглежда добре — излъга Илия. — Няколко финикийски воини загинаха, но асирийците вече се изтеглиха. Преследват градоначалника, за да отмъстят за смъртта на един от техните военачалници.

Отново настъпи мълчание. И отново се чу гласът, още по-слаб.

— Кажи ми, спасен ли е градът?

Илия усети, че тя всеки момент щеше да издъхне.

— Градът не е разрушен. И синът ти е добре.

— А ти?

— Аз оцелях.

Знаеше, че тези думи щяха да освободят душата й и тя щеше да умре спокойна.

— Накарай сина ми да коленичи — каза жената след малко. — Искам също така ти да се закълнеш в твоя Господ Бог.

— Ще сторя каквото поискаш. Всичко, което поискаш.

— Веднъж ти ми каза, че Господ е навсякъде, и аз повярвах. Каза, че душите не отиват на върха на Петата планина, и аз повярвах и в това. Но не ми обясни къде отиват тогава.

Ето в какво искам да се закълнете и двамата: да не плачете за мен и да се грижите един за друг, докато Господ позволи на всеки да следва своя път. От този миг нататък душата ми ще се слее с всичко, което съм видяла на земята. Аз ще бъда долината, планините наоколо, града, хората, които вървят по улиците му. Аз ще бъда неговите ранени и неговите просяци, неговите воини, жреци, търговци, първенци. Аз ще бъда земята, по която стъпваш, и кладенеца, който утолява жаждата на всички. Не плачете за мен, няма причина да бъдете тъжни. Отсега нататък аз ще бъда Акбар, а градът е красив.

Настъпи гробна тишина и вятърът утихна. Илия не чуваше вече нито долитащите отвън викове, нито пращенето на огъня в съседните къщи. Чуваше само тишината, която бе толкова осезаема, че би могъл да я докосне.

После Илия отстрани момчето, разкъса дрехите си и като се обърна към небесата, закрещя с все сила:

— Господи Боже мой! Заради Теб напуснах Израил и не можах да жертвам за Теб кръвта си, както сториха другите пророци. Приятелите ми ме нарекоха страхливец, а враговете ми — предател. Заради Теб ядох само това, което враните ми носеха, и пресякох пустинята, докато стигна до Сарепта, наричана още Акбар от своите жители. Воден от Твоите ръце, срещнах една жена. Водено от Теб, сърцето ми се научи да я обича. Нито за миг обаче не забравих истинската си мисия. През всичките тези дни бях винаги готов да тръгна… Красивият Акбар сега е в руини, а жената, която Ти ми повери, лежи погребана под тях. Къде сгреших, Господи? В кой момент не изпълних това, което Ти поиска от мен? Ако си бил недоволен от мен, защо не ме прибра от тоя свят? А вместо това Ти пак причини мъка на тези, които ми помогнаха и ме обикнаха… Не разбирам каква е Твоята воля! Не виждам справедливост в Твоите дела! Не съм в състояние да понеса страданието, което Ти ми налагаш! Махни се от живота ми, защото и аз се превърнах в руини, огън и прах.

Сред огъня и скръбта Илия видя светлина. След което се появи Ангелът Господен.

Защо си дошъл? — попита го Илия. — Не виждаш ли, че е късно?