Читать «Петата планина» онлайн - страница 67

— Дойдох да ти кажа, че Господ още веднъж чу молитвата ти и това, което искаш, ще ти бъде дадено. Няма да чуваш повече гласа на твоя ангел, нито пък аз ще те потърся, преди да изтекат дните на твоето изпитание.

Илия хвана момчето за ръка и двамата тръгнаха безцелно. Вятърът, който разпръскваше гъстия дим, бе утихнал и сега пушекът така изпълваше улиците, че едва се дишаше. „Може би е само сън — помисли си той. — Може би е само кошмар.“

— Ти излъга мама — каза момчето. — Градът е разрушен.

— Има ли някакво значение? Тя не виждаше какво става около нея, затова беше по-добре да я оставим да умре щастлива.

— Но тя ти повярва и каза, че ще бъде Акбар.

По земята имаше пръснати парчета от стъкло и от глинени съдове, на които Илия си поряза крака. Болката го накара да разбере, че не сънува, че всичко наоколо е ужасяващо реално. Успяха да се доберат до площада, където сякаш много отдавна той се бе срещал с хората, бе им помагал да разрешават споровете помежду си… А сега небето бе озарено от огъня на пожарите.

— Не искам мама да се превърне в това, което виждам сега — настояваше момчето. — Ти я излъга.

То изпълняваше дадената клетва. По лицето му нямаше ни една сълза. „Какво да правя?“ — питаше се Илия. Кракът му кървеше и той реши да съсредоточи цялото си внимание върху болката. Тя щеше да го отдалечи от отчаянието.

Погледна раната, която асириецът му бе нанесъл с меча си. Не беше толкова дълбока, колкото си мислеше. Седнаха с момчето на същото място, където го бяха вързали враговете му, а един предател го бе спасил. Забеляза, че хората вече не тичат. Вървяха бавно сред дима от къща на къща, сякаш бяха призраци. Приличаха на забравени от небесата души, осъдени вечно да бродят по Земята. Всичко му се струваше безсмислено.

Някои от жителите на града се опитваха да направят нещо. Илия продължаваше да чува гласове на жени и разминаващи се заповеди на воини, които бяха оцелели след клането. Но бяха малобройни и нищо не можеха да свършат.

Веднъж жрецът бе казал, че светът — това е колективният сън на боговете. Дали всъщност не беше прав? Дали Илия не би могъл да помогне на боговете да се събудят от този кошмар, да заспят отново и да сънуват нещо приятно? Когато нощем му се случеше да сънува призраци, винаги се събуждаше и заспиваше отново. Не би ли могло да стане така и със създателите на Вселената?

Препъваше се в трупове. Мъртвите не ги беше грижа нито за данъците, които трябваше да платят, нито за асирийците, които стануваха в долината, нито за религиозните обреди, още по-малко за съществуването на някакъв скитащ пророк, който може би някога дори ги е заговарял…

„Не бива да стоя така през цялото време. Единственото, което тя ми завеща, е това дете, и аз трябва да бъда достоен за него, дори това да е последното ми деяние на Земята.“

Изправи се с усилие, хвана отново момчето за ръка и продължиха да вървят. Имаше хора, които разграбваха полусрутените магазини и бараки. За пръв път се опита да реагира на това, което ставаше, като поиска да ги спре.