Читать «Петата планина» онлайн - страница 64

Офицерът стъпи върху лицето му.

— Никой няма полза от теб — нито враговете, нито приятелите ти. Същото се отнася и за града. Не си струва да оставяме тук част от войската ни, за да го задържим под наша власт. Когато превземем цялото крайбрежие, Акбар, така или иначе, пак ще бъде наш.

Искам да ти задам един въпрос — рече Илия. — Само един въпрос.

Офицерът го погледна подозрително.

— Защо ни нападнахте през нощта? Не знаете ли, че всички войни се водят денем?

— Не сме нарушили закона, защото няма традиция, която да забранява това — отвърна офицерът. — Ай разполагахме с много време, за да опознаем местността. Вие сте се загрижили за спазването на обичаите, а сте забравили, че нещата се променят.

Асирийците си тръгнаха, без да кажат нищо повече. Шпионинът се приближи и развърза ръцете му.

— Обещах си един ден да се отплатя за великодушието ти и изпълних думата си. Когато асирийците влязоха в двореца, един от робите им казал, че този, когото търсят, се е скрил в дома на вдовицата. И докато те стигнат дотам, истинският градоначалник успя да избяга.

Илия не го слушаше. Огънят пращеше отвсякъде, а виковете продължаваха.

Сред цялото това безредие се открояваше една група от хора, които се държаха съвсем дисциплинирано. Бяха асирийците, които се изтегляха мълчаливо, подчинявайки се на негласна заповед.

Битката в Акбар бе приключила.

„Тя сигурно е мъртва — каза си Илия. — Не искам да ходя там, тя сигурно вече е мъртва. Или пък се е спасила по чудо и ще дойде при мен.“

Ала сърцето му настояваше да се изправи и да отиде в къщата, където живееха. Илия се бореше със себе си. Отнасяше се не само за любовта му към една жена, а за целия му живот — вярата в Божията промисъл, напускането на родния му град, идеята, че той има определена мисия и е способен да я изпълни…

Огледа се. Търсеше някой меч, за да свърши с живота си, но асирийците бяха отнесли всички оръжия от Акбар. Хрумна му да се хвърли в пламъците на горящите къщи, но изпита страх от болката.

За миг остана неподвижен, ала след това постепенно започна да осъзнава положението, в което се намираше. Жената и синът й сигурно вече бяха напуснали този свят, но трябваше да ги погребе според обичая. Единственото нещо, което можеше да го крепи в този момент, бе да действа в името на Господ, независимо дали той съществува, или не. А след като изпълнеше религиозния си дълг, щеше да се предаде на болката и съмнението.

Освен това бе възможно те все още да са живи. Не биваше да стои тук, без да прави нищо.

„Не искам да ги видя с обгорени лица и със свлякла се от плътта кожа. Душите им сигурно вече се носят свободно в небето.“

Въпреки това тръгна към къщата. Гъстият пушек го задушаваше и не му позволяваше да вижда накъде върви. Постепенно започна да си дава сметка за положението в града. Макар и врагът да се бе изтеглил, паниката вземаше застрашителни размери. Хората продължаваха да се лутат без посока, плачеха и отправяха молитви към боговете за починалите си близки.