Читать «Петата планина» онлайн - страница 65

Потърси някой, който да му помогне. Наблизо имаше само един човек, който, изглежда, беше в шок. Мисълта му явно беше далеч оттук.

„По-добре да вървя направо и да не моля никого за помощ.“ Познаваше Акбар като родния си град и успя да се ориентира дори и без да може да разпознае много от местата, откъдето обикновено минаваше. От улиците започнаха да долитат по-смислени думи. Хората постепенно осъзнаваха, че се е случило нещастие и че трябва да действат.

— Тук има ранен! — викаше един.

— Трябва ни още вода! Няма да успеем да потушим огъня! — крещеше друг.

— Помогнете ми! Мъжът ми е затрупан!

Илия стигна до мястото, където преди много месеци бе посрещнат и приет като приятел. Някаква старица, съвсем гола, бе седнала на улицата пред къщата. Понечи да й помогне, но тя го отблъсна и извика:

Тя умира! Направи нещо! Махни тая стена, която я е притиснала!

И започна да крещи истерично. Илия я хвана за ръцете и я изведе оттам, защото шумът, който тя вдигаше, не му позволяваше да чуе стенанията на жената. Около него всичко бе разрушено. Покривът и стените се бяха срутили и той не можеше да открие къде точно я бе видял за последен път. Пламъците вече не бяха толкова силни, но жегата все още беше непоносима. Прекрачи развалините, които покриваха пода, и отиде там, където някога се намираше нейната стая.

Въпреки суматохата, която цареше навън, успя да долови стон. Това бе нейният глас!

Илия несъзнателно изтупа праха от дрехите си, като че ли искаше да й се представи в по-добър вид. Застина в мълчание, като се опитваше да се съсредоточи. Чу праще-нето на огъня, виковете за помощ, които идваха от затрупаните в съседните къщи хора. Искаше му се да ги накара да млъкнат, за да разбере къде се намират жената и синът й. Измина доста време, докато той отново чу шума — някой драскаше по дървото под краката му.

Коленичи и започна да копае като обезумял. Извади пръстта, камъните и гредите. Накрая ръката му докосна нещо топло — беше кръв.

— Не умирай, моля те! — рече Илия.

— Не разчиствай развалините над мен — чу я той да казва. — Не искам да видиш лицето ми. Върви да помогнеш на сина ми.

Той продължи да копае и отново чу гласа.

— Върви да потърсиш тялото на сина ми. Моля те, направи го!

Илия отпусна глава на гърдите си и тихо заплака.

— Не знам къде е затрупан — каза й той. — Не си отивай, моля те, толкова искам да останеш с мен! Трябва да ме научиш да обичам, сърцето ми вече е готово за това.

— Преди ти да дойдеш, години наред исках да умра. Смъртта сигурно ме е чула и дойде да ме вземе със себе си.

Тя простена. Илия прехапа устни и нищо не каза. Някой го докосна по рамото.

Обърна се изплашено и видя момчето. Бе покрито с прах и сажди, но не изглеждаше да е ранено.

— Къде е мама? — попита то.

— Тук съм, синко — отговори гласът изпод руините. — Ранен ли си?

Момчето заплака. Илия го прегърна.

— Недей да плачеш, синко. — Гласът ставаше все по-слаб. — На майка ти не й беше лесно да разбере, че животът има някакъв смисъл. Дано поне съм успяла да те науча на това. Как изглежда градът, в който съм родена?