Читать «Петата планина» онлайн - страница 62

„Тя сигурно е избягала — помисли си той. — Те не биха причинили зло на една беззащитна жена.“

Дълбоко спокойствие обзе сърцето му. Може би Господ си бе дал сметка, че не той е човекът, който му трябва, и бе открил друг пророк, който да избави Израил от греха. Смъртта най-сетне бе дошла, и то така, както той очакваше — чрез мъченичество. Прие съдбата си и зачака последния удар.

Изминаха няколко секунди. Крясъците продължаваха, кръвта бликаше от раната му, ала смъртоносният удар не идваше.

— Кажи им да ме довършат! — извика той, знаейки, че поне един от войниците говори неговия език.

Никой не обърна внимание на това, което викаше. Спореха разгорещено, сякаш бяха сбъркали в нещо. Няколко войници започнаха да го ритат и за пръв път Илия усети как у него се възвръща инстинктът за самосъхранение. Това го изплаши.

„Не мога да искам да живея повече — помисли си той с отчаяние. — Няма да успея да изляза от тази стая.“

Ала нищо не се случваше. Светът сякаш бе застинал навеки в тази суматоха от крясъци, шум и прах. Може би Господ бе направил така, както с Иисус Навия, и времето бе спряло по средата на битката.

В този миг от долния етаж до него достигнаха виковете на жената. С нечовешки усилия Илия успя да отблъсне един от стражите и да се изправи, но веднага бе повален отново на земята. Някакъв войник го ритна в главата и той падна в несвяст.

Няколко минути по-късно дойде в съзнание. Асирийците го бяха изнесли на улицата.

Все още зашеметен, Илия вдигна глава: всички сгради наоколо горяха.

— В къщата е затворена една невинна и беззащитна жена! Спасете я!

Навсякъде викове, бягащи хора, смут. Понечи да се изправи, но отново бе съборен на земята.

„Господи, можеш да сториш с мен каквото поискаш, защото посветих живота си и смъртта си на Твоята кауза — помоли се Илия. — Но спаси тази, която ми даде подслон!“

Някой го хвана за ръцете и го изправи.

— Ела да видиш нещо. Ти заслужаваш — каза му един от асирийските офицери, който говореше неговия език.

Двама от стражите го хванаха от двете страни и го блъснаха към вратата. Къщата бързо изчезваше в пламъците, а светлината на огъня осветяваше всичко наоколо. Отвсякъде долитаха писъци: плачеше дете, старци молеха за милост, отчаяни жени търсеха синовете си. Ала до съзнанието му достигаха само виковете за помощ на жената, която му бе дала подслон…

— Какво става? Вътре има жена и дете! Защо правите това с тях?

— Защото тя се опита да скрие градоначалника на Акбар.

— Но аз не съм градоначалникът на Акбар! Вие вършите ужасна грешка!

Асирийският офицер го изблъска до вратата. Покривът на къщата се бе срутил от пожара и жената беше затрупана под развалините. Илия успя да види ръката й, която безпомощно махаше. Тя викаше за помощ, като молеше да не я оставят да изгори жива.

— Защо ме пощадихте, а правите това с нея? — попита Илия.

— И ти няма да бъдеш пощаден, но искаме да те накараме да страдаш колкото може повече. Нашият военачалник умря безславно, пребит с камъни пред стените на града. Дойде, за да запази хората живи, а бе осъден на смърт. Същата участ сме отредили и за теб.