Читать «Петата планина» онлайн - страница 57

— Благодаря ти, че ме вземаш със себе си — каза тя. — Когато се омъжих, бях само на петнайсет години и изобщо не познавах живота. Нашите родители бяха уговорили всичко предварително и аз от дете бях подготвена за този момент и възпитавана да помагам на мъжа си при всяко едно обстоятелство.

— Обичаше ли го?

— Приучих сърцето си към това. Понеже нямах избор, убедих самата себе си, че този е най-добрият път. Когато загубих мъжа си, привикнах към еднаквите дни и нощи. И тъй като по онова време все още вярвах в боговете от Петата планина, помолих ги да ме приберат при себе си, когато синът ми стане достатъчно голям, за да живее сам. Тогава се появи ти. Вече ти го казах, а сега искам да го повторя. От този ден нататък започнах да забелязвам красотата на долината, тъмните очертания на планините, открояващи се на небето, луната, която непрекъснато мени формата си, за да може житото да расте. Много нощи, докато ти спеше, се разхождах из Акбар, слушах плача на новородените, песните на мъжете, които бяха пили след работа, твърдите крачки на стражите върху крепостната стена. Толкова пъти съм виждала този пейзаж, а никога не съм си давала сметка колко е красив… Толкова пъти съм поглеждала към небето, без да забележа колко е дълбоко… Толкова пъти съм долавяла шумовете на Акбар, без да разбера, че те са част от живота ми… У мен се породи огромно желание да живея. Ти ме накара да науча бибълските букви и аз го сторих. В началото го правех само за да ти харесам, но постепенно се увлякох от това, което вършех, и открих, че животът ми има такъв смисъл, какъвто аз пожелая да му придам.

Илия погали косите й. За пръв път правеше това.

— Защо не съм го открила по-рано? — попита тя.

— Защото си се страхувала. Но днес, когато стоях в очакване на битката и слушах думите на градоначалника, си помислих за теб. Страхът се простира само дотам, откъдето започва неизбежното. От този миг нататък той губи всякакъв смисъл. И единственото, което ни остава, е да се надяваме, че сме взели правилното решение.

— Готова съм — рече тя.

— Ще се върнем в Израил. Господ ми каза какво трябва да направя и така ще сторя. Иезавел ще бъде свалена от власт.

Жената нищо не отговори. Гордееше се със своята принцеса, така както и всички финикийски жени. Когато пристигнеха в Израил, щеше да се опита да разубеди мъжа до себе си.

— Пътуването ще бъде дълго и няма да имаме отдих, докато не сторя това, което Бог иска от мен — добави Илия, сякаш бе отгатнал мислите й. — Твоята любов ще ме крепи, а когато се изморя да се боря в името Господне, ще си почивам в прегръдките ти.

Дойде момчето с преметната през рамо торбичка. Илия я взе и каза на жената:

— Удари часът. Докато вървим по улиците на Акбар, запомни всяка къща, всеки шум, защото никога вече няма да видиш този град.

— Родена съм в Акбар и градът ще живее вечно в сърцето ми.

Детето чу това и си обеща никога да не забравя думите на майка си. Ако някой ден успееше да се завърне, може би щеше да открие в града майчиното лице.