Читать «Петата планина» онлайн - страница 56

Но след като бе излязъл на бойното поле, бе видял в очите на войниците огромна радост. Сякаш те цял живот се бяха подготвяли с някаква цел и най-сетне важният момент бе настъпил.

— Страхуваме се само докато дойде неизбежното — каза той на Илия. — След това не бива да позволяваме на страха да изсмуква силите ни.

Илия бе объркан. Изпитваше същото чувство, макар и да се срамуваше да го признае. Спомни си за възторга на момчето при вида на войската.

— Иди си — каза му градоначалникът. — Ти си чужденец, нямаш оръжие, а и не е нужно да се биеш за нещо, в което не вярваш…

Илия не помръдна.

— Те всеки момент ще дойдат — настоя комендантът. — Ти беше изненадан, ала ние сме подготвени.

Но и след тези думи Илия не си тръгна.

Взряха се в хоризонта, но не видяха никакъв прах — асирийската войска изобщо не се придвижваше.

Войниците от първата редица здраво стискаха в ръце насочените напред копия. Стрелците бяха опънали тетивата на лъковете, готови да изпратят стрелите си веднага щом чуят заповедта на коменданта. Някои от воините размахваха мечове във въздуха, за да поддържат мускулите си напрегнати.

— Готови сме — повтори комендантът. — Те ще атакуват.

Илия усети еуфорията в гласа му. Явно нямаше търпение битката да започне. Искаше да се сражава и да покаже храбростта си. Сигурно виждаше във въображението си асирийските воини, ударите на сабите, виковете и суматохата. Представяше си как финикийските жреци ще го сочат като пример за способен и смел пълководец.

Градоначалникът прекъсна мислите му.

— Те изобщо не се движат.

Илия си спомни, че бе помолил Господ да спре слънцето на небето, както бе сторил за Иисус Навин. Опита се да говори със своя ангел, но не чу гласа му.

Постепенно копиеносците свалиха оръжията си, стрелците отпуснаха лъковете си, а останалите воини прибраха мечовете си. Към обяд слънцето напече така силно, че някои от войниците припаднаха от жегата. Въпреки това отрядът стоя в бойна готовност до вечерта.

Когато слънцето се скри, воините се прибраха в Акбар. Изглеждаха разочаровани, че денят е минал, а те все още са живи.

В долината остана само Илия. Повървя безцелно, докато съзря светлина и пред него застана Ангелът Господен.

— Бог чу молбата ти — каза ангелът. — И видя как се терзае душата ти.

Илия вдигна поглед към небето и благодари за тази благословия:

— Господ е източникът на славата и на властта. Той беше Този, който възпря асирийската войска.

— Не е така — възрази ангелът. — Ти каза, че Той би трябвало да направи избора. И Господ го стори вместо теб.

— Тръгваме — каза Илия на вдовицата и сина й.

— Не искам да заминавам — отвърна момчето. — Гордея се с войниците на Акбар.

Майка му го накара да си стегне багажа.

— Вземи само това, което можеш да носиш — рече му тя.

— Забрави ли, че сме бедни и че нямам кой знае какво?

Илия се качи в стаята си. Огледа се, сякаш я виждаше за пръв и последен път. После слезе и се загледа във вдовицата, която подреждаше боите си.