Читать «Петата планина» онлайн - страница 59

Ако богът на времето решеше да си тръгне отново, тогава битката нямаше да се състои. Асирийците щяха да останат завинаги в другия край на долината, а Акбар щеше да продължи да съществува.

„Смелостта — това е страхът, който се моли — каза жрецът. — Тук съм, защото не мога да проявя колебание преди битката. Длъжен съм да покажа на воините на Акбар, че съществува нещо, заради което си струва да защитават града. И това не е ни кладенецът, ни пазарът, ни дворецът на градоначалника. Ще се бием с асирийската войска, защото трябва да дадем пример.“

Победата на асирийците щеше да премахне завинаги заплахата от азбуката. Завоевателите щяха да наложат своя език и обичаи, макар и да се кланяха на същите богове от Петата планина. Единствено това беше от значение.

„След време мореплавателите ни ще разказват из другите страни за подвизите на нашите воини. Жреците ще си спомнят за имената им и за деня, когато Акбар се е опитал да устои на асирийското нашествие. Художниците ще изписват върху папирусите египетски йероглифи, а писарите от Бибъл ще са мъртви. Свещените текстове ще бъдат достъпни само за тези, които са били родени, за да ги научат. И така, идните поколения ще се опитат да ни подражават и ще построят един по-добър свят.

Сега обаче трябва да изгубим тази битка. Ще се бием храбро, но сме в неизгодно положение. Чака ни славна смърт.“

След това жрецът се заслуша в нощта и разбра, че е прав. Такава тишина настъпваше само преди важна битка, ала жителите на Акбар я тълкуваха погрешно. Бяха свалили копията си и се забавляваха, вместо да бдят. Не обръщаха внимание на примерите, които природата им даваше: винаги когато наближаваше опасност, животните притихваха.

„Дано да се изпълни волята на боговете. Дано небесата да не паднат върху Земята, защото направихме всичко така, както трябва, и се подчинихме на традицията.“

Илия, жената и детето вървяха на изток, където се намираше Израил. Не се налагаше да минават през асирийския стан, който беше на юг. Пълната луна осветяваше пътя, ала в същото време хвърляше странни сенки и зловещи рисунки върху скалите и камъните на долината.

В мрака внезапно се появи Ангелът Господен. В дясната си ръка държеше огнен меч.

— Къде отиваш? — попита той Илия.

— В Израил — отговори пророкът.

— Господ извика ли те?

— Вече знам какво чудо очаква Бог да извърша. А сега знам и къде трябва да го сторя.

— Господ извика ли те? — повтори въпроса си ангелът. Илия замълча.

— Господ извика ли те? — попита за трети път ангелът.

— Не.

— Тогава се върни там, откъдето тръгна, защото още не си изпълнил мисията си. Господ все още не те е извикал.

— Позволи поне на тях да заминат, защото няма какво да правят тук — помоли го Илия.

Но ангелът вече бе изчезнал. Илия пусна на земята торбата, която носеше. Седна насред пътя и горчиво заплака.

— Какво има? — попитаха жената и детето, които нищо не бяха видели.