Читать «Петата планина» онлайн - страница 54

— Още по-трудно е да определиш собствения си път. А който не стори този избор, вече е мъртъв за Господ, ако и да продължава да диша и да върви по улиците на града. Освен това никой не умира. Вечността приема с отворени обятия всички души и всяка от тях продължава да изпълнява своята мисия. Нищо под слънцето не съществува напразно.

Илия отново вдигна ръце към небето.

— Моят народ изостави Господа заради хубостта на една жена. Финикия може да бъде унищожена, защото един жрец смята, че писмото е заплаха за боговете. Защо Този, който е сътворил света, предпочита да си служи с нещастието, за да пише книгата на съдбата?

Виковете на Илия отекнаха в долината и се върнаха обратно.

— Ти не знаеш какво говориш — отвърна ангелът. — Това не е нещастие, а неизбежност. Всяко нещо има някакво основание да съществува. Ти трябва само да умееш да различаваш преходното от окончателното.

— А кое е преходно? — попита Илия.

— Неизбежното.

— Кое е окончателно тогава?

— Уроците на неизбежното.

След като каза това, ангелът си отиде.

Същия ден, докато вечеряха, Илия каза на жената и на момчето:

— Пригответе си багажа. Може да се наложи да тръгнем всеки момент.

— От два дни не спиш — рече жената. — Днес следобед идва пратеник на градоначалника, който поръчал да отидеш в двореца. Казах, че си в долината и че ще спиш там.

— Добре си сторила — отвърна Илия. После се прибра в стаята си и заспа дълбоко.

На другата сутрин го събудиха звуци от музикални инструменти. Когато слезе долу да види какво става, момчето вече беше на вратата.

— Ела да видиш! — извика го то с блестящи от възбуда очи. — Войната!

Отряд войници, внушителни във военните си униформи и бойно снаряжение, маршируваха към южната врата на Акбар. Следваше ги група музиканти, които отмерваха с тъпаните си всяка крачка на отряда.

— Нали вчера те беше страх? — каза Илия на момчето.

— Не знаех, че имаме толкова войници. Нашите воини са най-силните на света!

Остави момчето и излезе на улицата. На всяка дена трябваше да намери градоначалника. Останалите жители на града също се бяха събудили от звуците на военните химни и бяха във възторг: за пръв път в живота си присъстваха на парада на отряд под строй във военни униформи, с копия и щитове, които отразяваха първите слънчеви лъчи. Комендантът бе постигнал завиден успех. Бе обучил войската, без никой да забележи, и Илия се боеше, че сега всички щяха да повярват във възможността асирийците да бъдат победени.

Проправи си път между войниците и излезе пред колоната, начело на която яздеха комендантът и градоначалникът.

— Нали се споразумяхме! — викаше Илия, като тичаше редом с градоначалника. — Аз мога да сторя чудо!

Градоначалникът не отговори. Гарнизонът излезе извън крепостната стена и тръгна през долината.

— Но ти знаеш, че войската ти е само една илюзия! — настояваше Илия. — Асирийците я превъзхождат петкратно, освен това имат опит във воденето на войни! Не позволявай Акбар да бъде унищожен!

— Какво искаш от мен? — попита градоначалникът, без да спира коня си. — Снощи пратих да те извикат, за да разговаряме, и ми казаха, че си извън града. Какво повече можех да сторя?