Читать «Петата планина» онлайн - страница 49

— Ела да хапнеш нещо — бяха единствените й думи.

Синът й също се събуди. Тримата седнаха на масата и закусиха.

— Много ми се искаше да остана снощи с теб, но градоначалникът настояваше да ме види — каза Илия.

— Не се тревожи за него — отвърна тя, като почувства как сърцето й се успокоява. — Неговият род управлява Акбар от много поколения, така че той ще съумее да се справи със заплахата.

— Разговарях също така с един ангел. И той поиска от мен да взема много трудно решение!

— Не трябва да се тревожиш и заради ангелите. Може би е по-добре да вярваме, че с времето и самите богове се сменят. Моите прадеди са се кланяли на египетските богове, които са имали външността на животни. После тези богове са си отишли и до твоето пристигане ме бяха учили да правя жертвоприношения на Астарта, на Ел, на Ваал и на всички останали обитатели на Петата планина. Сега узнах за Господа, но е възможно някой ден той също да ни остави, а боговете, които дойдат след него, да не бъдат толкова строги.

Момчето поиска да пие вода, но тя бе свършила.

— Ще отида да донеса — каза Илия.

— Искам да дойда с теб — помоли го момчето.

Двамата тръгнаха към кладенеца. По пътя минаха през мястото, където комендантът от ранни зори обучаваше войниците си.

— Нека да погледаме — рече момчето. — Когато порасна, и аз ще стана войник. Илия се спря.

— Кой от нас си служи най-добре със сабята? — попита един от войниците.

— Върви там, където вчера бе убит пленникът — нареди му комендантът. — Вземи един по-голям камък и му кажи нещо обидно.

— Но защо да го правя? Камъкът няма да ми отговори.

— Тогава ще го удариш със сабята си.

— Но тя ще се счупи — каза войникът. — Ала аз попитах нещо съвсем друго — кой от нас умее да си служи най-добре със сабята?

— Най-добрият е този, който е като камъка — отвърна комендантът. — Който успее да докаже, без да вади сабята от ножницата, че никой не може да го победи.

„Градоначалникът е прав: комендантът наистина е мъдър човек — помисли си Илия. — Но блясъкът на суетата заслепява мъдростта му.“

Продължиха по-нататък. Момчето го попита защо войниците толкова дълго се обучават.

— Не са само войниците, а и майка ти, и аз, и всички онези, които следват гласа на сърцето си. Всяко нещо в живота изисква да се обучаваш.

— Дори и за да бъдеш пророк?

— Дори и за да разбираш думите на ангелите. Толкова много искаме да разговаряме с тях, че не чуваме това, което те ни казват. Да се слуша никак не е лесно. В нашите молитви винаги се стремим да кажем къде сме сгрешили или пък какво бихме желали да ни се случи. Ала всичко това вече е известно на Господа и Той понякога ни кара само да чуем това, което Вселената ни казва. И да имаме търпение.

Детето го гледаше учудено. Сигурно нищо не бе разбрало, но Илия изпитваше нужда да продължи разговора. Когато малкият пораснеше, можеше да стане така, че някоя от тези думи да му помогне в труден момент.