Читать «Петата планина» онлайн - страница 43

Паулу Коелю

— Принуден съм — промълви градоначалникът така, че да го чуе само жрецът. — Но знам, че пътят е погрешен.

— През всичките тези години ме принуждаваше да бъда суров, а ти самият се радваше на обичта на народа, като вземаше угодни нему решения — отвърна също тъй тихо жрецът. — А аз трябваше да се боря със съмнението и вината. Колко безсънни нощи съм прекарал, преследван от призраците на грешките, които бих могъл да допусна! Но благодарение на това, че не проявих малодушие, днес целият свят завижда на Акбар.

Хората започнаха да търсят подходящи по големина камъни. Известно време се чуваше само шумът на откъртените от скалите парчета, които се удряха едни в други. Жрецът продължи:

— Може и да съм сгрешил, като осъдих тоя човек на смърт. Но съм сигурен, че честта на града е спасена — не постъпихме като предатели.

Градоначалникът вдигна ръка и хвърли първия камък. Пленникът се опита да избегне удара. Веднага след това обаче сред викове и дюдюкания тълпата започна да го замеря с камъни.

Асириецът се мъчеше да прикрие лицето си с ръце, но камъните го улучваха по гърдите, по гърба, по стомаха. Градоначалникът поиска да си тръгне. Много пъти бе присъствал на подобни сцени и знаеше, че смъртта настъпва бавно и мъчително. Лицето се превръщаше в пихтия от кости, коса и кръв, а хората продължаваха да хвърлят, дори и след като животът напуснеше тялото.

След няколко минути пленникът щеше да свали ръцете си и да спре да се прикрива. Ако бе живял праведно, боговете щяха да насочат един от камъните право в челото му и той щеше да падне в несвяст. Но ако бе вършил жестокости, щеше да остане в съзнание до самата си смърт.

Тълпата крещеше и все по-яростно хвърляше камъни, а осъденият се мъчеше да избегне ударите. Внезапно той свали ръце от лицето си и започна да говори на език, който всички разбираха. Учудена, тълпата спря да го замеря.

— Да живее Асирия! — викаше той. — В този миг аз виждам народа си и ще напусна тоя свят щастлив, защото ще умра като военачалник, който се е опитал да спаси живота на войниците си. Отивам при боговете доволен, защото знам, че ще завладеем тази земя!

— Видя ли? — каза жрецът на градоначалника. — Той е чул и разбрал целия ни разговор, докато го съдехме.

Градоначалникът кимна. Пленникът говореше техния език и сега знаеше какви решения бе взел Съветът на Акбар.

— Няма да отида в ада, защото виждам родината си и това ме кара да се чувствам достоен и силен! Виждам родината си и тази гледка ме изпълва с радост! Да живее Асирия! — извика той отново.

Тълпата се отърси от страха и пак започна да го замеря с камъни. Асириецът стоеше с отпуснати ръце и като храбър воин не се опитваше да се защити. След няколко мига боговете проявиха милост. Един камък го удари в челото и той припадна.

— Вече можем да си ходим — каза жрецът. — Народът на Акбар ще изпълни присъдата докрай.

Илия не се върна в дома на вдовицата. Тръгна безцелно през пустинята.

— Господ нищо не стори — каза той на растенията и скалите. — А би могъл да направи нещо.

Разкайваше се за решението си и се чувстваше виновен за смъртта на още един човек. Ако се беше съгласил Съветът на Акбар да заседава тайно, градоначалникът можеше да го вземе със себе си и тогава двамата щяха да се противопоставят на жреца и на коменданта. Така щяха да имат по-големи шансове, отколкото при публичния процес.