Читать «Петата планина» онлайн - страница 42

Градоначалникът пребледня.

— Комендантът е сред тълпата заедно с няколко войници. Ако ти упорстваш да преговаряме с този човек, аз ще кажа пред всички, че боговете са те изоставили, и ще бъдеш свален от власт. Затова сега ще продължиш процеса и ще сториш точно това, което ти заповядвам.

Ако знаеше, че Илия е наблизо, градоначалникът все още би могъл да излезе от това положение. Щеше да помоли израилтянина да разкаже за ангела, когото бе видял на върха на Петата планина. Щеше да припомни как пророкът възкреси сина на вдовицата. И тогава думите на Илия, който бе доказал, че може да върши чудеса, щяха да надделеят над думите на един човек, който ни веднъж досега не бе проявил свръхестествената си сила.

Но Илия явно го беше изоставил и градоначалникът нямаше избор. Освен това ставаше дума за живота на един пленник, а никоя войска в света не обявява война, загдето е загубила един воин.

— Тоя път ти победи — каза той на жреца. Някой ден щеше да поиска от него нещо в замяна.

Жрецът кимна и веднага след това бе произнесена смъртната присъда.

— Никой не може безнаказано да предизвиква народа на Акбар — обяви градоначалникът. — И никой не може да влиза в града, без да е получил разрешение от неговите жители. Ти се опита да сториш това и си осъден на смърт.

Илия, който продължаваше да стои на същото място, наведе глава. Комендантът се усмихна доволно.

Пленникът, следван от все по-многобройната тълпа, бе отведен до крепостната стена. Там разкъсаха това, което бе останало от дрехите му, и го съблякоха гол. Един от войниците го бутна в дълбока яма, а народът се струпа наоколо. Всеки се блъскаше, за да може да вижда по-добре.

— Воинът носи с гордост бойните си дрехи и не се страхува, когато врагът го разпознае. Шпионинът се облича като жена, защото е страхливец — извика градоначалникът, така че да бъде чут от всички, — Затова си осъден да се разделиш с живота си без достойнството на храбрите.

Народът започна да крещи на пленника и да ръкопляска на градоначалника.

Пленникът казваше нещо, но тъй като преводачът не беше наблизо, никой не разбра думите му. Илия най-сетне успя да си проправи път и да се приближи до градоначалника, но вече бе твърде късно. Когато докосна плаща му, той гневно го отблъсна.

— Ти си виновен! Ти поиска асириецът да бъде съден публично!

— Вината е твоя — възрази Илия. — Дори и Съветът на Акбар да бе заседавал тайно, комендантът и жрецът пак щяха да постигнат своето. През цялото време бях обграден от стражи. Всичко е било подготвено предварително.

Според обичая жрецът трябваше да определи колко да продължи мъчението. Той се наведе, взе един камък и го подаде на градоначалника. Камъкът не беше нито достатъчно голям, за да причини бърза смърт, нито много малък, за да страда врагът прекалено дълго.

— Ти пръв ще хвърляш.