Читать «Петата планина» онлайн - страница 3

— Може би това е само плод на въображението ми.

— Но ти си виждал Божиите поличби — упорстваше Илия, който бе започнал да се тревожи от думите на спътника си.

— Може би това е само плод на въображението ми — повтори левитът. — Всъщност единственото конкретно нещо, с което разполагам, е моят облог: казах си, че всичко това идва от Всевишния.

Улицата беше пуста. Хората не излизаха от домовете си, изчаквайки войниците на Ахав да довършат задачата, която чуждестранната принцеса им бе възложила — да избият пророците Израилеви. Илия вървеше редом с левита и изпитваше усещането, че зад всеки прозорец и врата някой го наблюдава и го обвинява за това, което ставаше в момента.

„Не съм искал да бъда пророк. Може би и при мен това е само плод на въображението“, размишляваше Илия.

Но след онова, което се бе случило в дърводелската работилница, той знаеше, че не е така.

От дете чуваше гласове и разговаряше с ангели. А после родителите му го убедиха да потърси някой израилски свещеник. И той, след като му зададе различни въпроси, разпозна в него навик, пророк, „човек на духа“, „боговдъхновен“. След като разговаря с момчето часове наред, свещеникът каза на родителите му, че всичко, което то им изрече, трябва да приемат като истина.

Когато излязоха оттам, бащата и майката на Илия поискаха от него повече никому да не разказва за това, което вижда и чува — да си пророк означава да си обвързан с управниците, а това открай време беше опасно.

В действителност Илия никога не бе чул нещо, което би могло да заинтересува свещениците или царете. Разговаряше единствено със своя ангел-пазител и изслушваше съветите, отнасящи се до собствения му живот. Понякога имаше видения, които не можеше да разтълкува — далечни морета, планини, населени със странни същества, кръгли същества с крила и очи. Когато виденията изчезнеха, той като послушно дете правеше всичко възможно да ги забрави по най-бързия начин.

Ето защо гласовете и виденията ставаха все по-редки.

Родителите му се зарадваха и не говореха повече за това. А когато той порасна и дойде време да се издържа сам, те му дадоха назаем пари, за да отвори малка дърводелска работилница.

Гледаше с уважение другите пророци всеки път, когато ги видеше да крачат по улиците на Галаад с кожените си наметки и колани и да казват, че Господ ги е посочил да водят избрания народ. Това наистина не беше неговата съдба, никога не би могъл да изпадне в транс чрез танцуване или самобичуваме — нещо обикновено за „боговдъхновени-те“, — защото се страхуваше от болката. Нито пък би крачил гордо по улиците на Галаад, излагайки на показ белезите от раните, получени в състояние на екстаз, защото бе прекалено стеснителен.

Илия се възприемаше като съвсем обикновен човек и наистина беше такъв. Обличаше се като всички останали и измъчваше единствено душата си със съблазните и страховете на простосмъртните. Работата му в дърводелската работилница постепенно напредваше и гласовете накрая съвсем изчезнаха, защото възрастните и работещите нямат време за такива неща. Родителите му бяха доволни от него и животът му течеше изпълнен с хармония и спокойствие.