Читать «Петата планина» онлайн - страница 2

Левитът взе решение — предпочиташе да умре. И започна да се смее, защото мисълта за смъртта вече не го плашеше. Обърна се към младия пророк до себе си и се Опита да го успокои.

— Попитай самия Бог, след като се съмняваш в решенията Му. Аз вече приех съдбата си.

— Но Бог не може да желае да бъдем безмилостно избивани! — настоя Илия.

— Бог може всичко. Ако се ограничаваше да върши само това, което наричаме Добро, нямаше да го наричаме Всемогъщ. Той щеше да властва само над част от Вселената и щеше да съществува някой по-могъщ от него, който да следи и да преценява постъпките Му. В такъв случай аз щях да служа на този, който е по-могъщ от Него.

— Щом Той може всичко, защо не спести страданията на тези, които го обичат? Защо не ни спаси, вместо да дава власт и слава на собствените си врагове?

— Не знам — отвърна левитът. — Но сигурно има някаква причина, която се надявам скоро да узная.

— Ти самият нямаш отговор на този въпрос.

— Нямам.

Замълчаха и двамата. Илия почувства, че го избива студена пот.

— Теб те е страх, но аз вече приех съдбата си — каза левитът. — Ще изляза и ще сложа край на тази агония. Всеки път, когато чувам вик навън, страдам, опитвайки се да си представя какъв ще бъде последният ми час. Докато стояхме затворени тук, поне сто пъти изживях смъртта, а бих могъл да умра само веднъж. Щом ще бъда обезглавен, то нека това да стане по най-бързия начин.

Левитът беше прав. Илия бе чул същите викове и не можеше повече да понася това страдание.

— Ще дойда с теб. Изморих се да се боря за още няколко часа живот.

Изправи се и отвори вратата на конюшнята, като позволи на слънцето да проникне вътре и да освети двамата укриващи се мъже.

Левитът го хвана за ръка и двамата тръгнаха. Ако не бяха виковете, денят би бил съвсем обикновен в този град, подобен на толкова други градове с прашни улици и кирпичени къщи — слънцето не приличаше, а лекият ветрец, който идваше от далечното море, правеше топлината приятна.

— Страхът от смъртта сковава душите ни, а денят е толкова хубав — каза левитът. — Често пъти, когато съм се чувствал в хармония с Бог и със света, времето е било ужасно, а пустинният вятър е напълвал с пясък очите ми, без да мога да съзра нищо дори на педя пред себе си. Не-винаги Божиите намерения съвпадат с това, което чувстваме в момента, ала съм уверен, че Той има някакво основание.

— Възхищавам се на вярата ти.

Левитът вдигна поглед към небето, сякаш бе потънал в размишление. След това се обърна към Илия:

— Недей да се възхищаваш, нито пък да вярваш толкова силно: това е облог, който сключих със самия себе си. Обзаложих се, че Бог наистина съществува.

— Но ти си пророк — възрази Илия. — Също като мен чуваш гласове и знаеш, че отвъд тоя свят съществува друг.