Читать «Петата планина» онлайн - страница 24

Жрецът знаеше, че от всички оръжия за унищожение, които човекът бе изобретил, най-опасното и най-могъщото е словото. Кинжалите и копията оставяха следи от кръв, стрелите можеха да бъдат забелязани отдалеч. Отровите също бяха станали известни на хората и те знаеха как да се предпазват от тях.

Единствено словото беше способно да унищожава, без да оставя следи. Ако хората проникнеха в тайната на свещените обреди, те биха могли да ги използват, за да се опитат да променят света, а това щеше да смути покоя на боговете. Досега само кастата на жреците съхраняваше паметта на прадедите, която се предаваше устно, и всеки от тях се заклеваше, че ще пази в тайна наученото. Имаше и друг път: след дълги години на обучение можеха да бъдат разчетени буквите, които египтяните бяха разпространили по света. По този начин само най-подготвените — писарите и жреците — можеха да обменят знания.

Други култури бяха оставили под някаква форма следи в историята, но разчитането им беше толкова трудно, че никой освен жителите на тези страни не се опитваше да ги разгадае. Създаването на бибълското писмо обаче бе променило нещата. С него би могъл да си служи всеки народ, независимо от езика, на който говори. Дори и самите гърци, които обикновено отричаха всичко онова, което не бе сътворено в техните градове, тоя път бяха възприели бибълското писмо и често го използваха в търговските си сделки. И понеже нямаха равни на себе си в това да си присвояват всичко ново и непознато, вече бяха нарекли бибълското писмо с гръцката дума алфабетос.

Тайните, които древната цивилизация бе пазила векове наред, бяха изложени на опасността да излязат на бял свят. Сравнено с това, светотатството, което Илия бе извършил — връщайки някой от другия бряг на реката на мъртвите, както египтяните често правеха, — беше без значение.

„Ще бъдем наказани, защото вече не умеем да пазим както трябва онова, което е свещено — помисли си жрецът. — Асирийците са пред вратата ни, ще прекосят долината и ще унищожат цивилизацията на нашите деди.“

Щяха да унищожат и писмото. Жрецът знаеше, че врагът не е дошъл тук случайно.

Това бе цената, която финикийците трябваше да платят. Боговете бяха предрешили всичко така, че никой да не се усъмни в тях: предадоха властта в ръцете на един градоначалник, загрижен повече за търговията, отколкото за войската; предизвикаха алчността на асирийците; направиха така, че да вали все по-рядко, и доведоха в града неверник. Скоро щеше да започне последната битка.

Акбар щеше да продължи да съществува и след това, но заплахата от бибълските букви завинаги щеше да бъде заличена от лицето на Земята. Жрецът грижливо избърса камъка, означаващ мястото, където преди много поколения някакъв чужд поклонник бе открил посоченото му от боговете място и бе основал града. „Колко е красив“, помисли си жрецът. Камъните бяха като боговете — корави и устойчиви, оцеляваха при всякакви условия, без да е нужно да се обяснява защо са тук. От уста на уста се предаваше поверието, че центърът на света е отбелязан с камък, и като дете той бе решил да тръгне и да го търси. Бе обмислял това до тази година. Но когато видя асирийците в другия край на долината, разбра, че никога няма да осъществи мечтата си.