Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 95

— Но всичко, което някога сме искали, някога сме молили, е този гръмогласен О’Тул да ни направи бъчва сладка Октомврийска бира.

Максуел се обърна.

— Вярно ли е? — попита той. Шарп сложи обратно О’Тул на земята, за да отговори.

— Това е нарушаване на прецедента — нададе вой О’Тул. — Ето какво е. От незапомнени времена единствено ние, таласъмите, сме си варили развеселяваща душата бира. И сами сме си я пили. Не можем да направим повече, отколкото изпиваме. А ако направим за тролите, тогава и феите ще искат…

— Знаеш — каза Уп, — че феите никога няма да пият бира. Те пият само мляко. И шоколадени сладки с орехи ядат.

— Жажда ще измъчи всички ни — изпищя таласъмът. — Голяма мъка е да се направи дори само това, което ни е нужно, и много време, и размисъл, и усилия трябват.

— Ако въпросът е само в произвеждането — предложи Шарп, — ние сигурно ще можем да помогнем.

Мистър О’Тул заподскача нагоре-надолу от гняв.

— А буболечките! — извика той. — Какво ще стане с буболечките? Знам, че ще ги извадите от бирата, когато я варите. Заради онези отвратителни санитарни мерки. За да се направи Октомврийска бира, в нея трябва да паднат буболечки и всичките му там нечистотии, иначе няма да има нужния аромат.

— Ще сложим буболечките — каза Уп. — Ще излезем, ще хванем пълна кофа и ще ги пуснем вътре.

О’Тул беше извън себе си от яд, лицето му пламтеше моравочервено.

— Не разбирате и това си е — изписка той насреща им. — Буболечките не можете да пъхнете вътре. Те с чудна избирателност сами падат и…

Думите прекъснаха в задавен писък и Карол рязко извика:

— Силвестър, остави го!

От устата на Силвестър, стенейки и вършеейки с ръце, висеше О’Тул. Саблезъбият държеше високо главата си, та краката на О’Тул да не достигат земята.

Уп се търкаляше, смееше се и удряше с ръце в тревата.

— Взема О’Тул за мишка! — викаше Уп — Погледнете тоя котак! Сам си е хванал мишка.

Силвестър се държеше благородно. Като изключим достойнството, той с нищо не нараняваше О’Тул. Държеше го леко в устата си, но двата му извити зъба на горната челюст изкусно обвиваха тялото и не му позволяваха да се измъкне.

Шарп се обърна да ритне саблезъбия.

— Не! — извика Карол. — Да не сте посмели!

Шарп се поколеба.

— Нищо, Харлоу — каза Максуел. — Остави го да държи О’Тул. Все заслужава нещо след всичко, което стори за нас там, в кабинета.

— Добре — извика като обезумял О’Тул. — Ще им направим едно буре бира. Две бурета ще им направим.

— Три — рече пискливият глас изпод моста.

— Добре, три — съгласи се таласъмът.

— И никакви усуквания после, нали? — попита Максуел.

— Ние, таласъмите, никога не усукваме — отвърна О’Тул.

— Добре, Харлоу — каза Максуел, — иди и го перни. Шарп се приготви да го ритне. Силвестър пусна О’Тул и се измъкна.

От моста се изсипаха тролите и възбудени, с крясъци, забързаха по хълма.

Хората започнаха да се изкачват след тях по склона.

Пред Максуел Карол се препъна и падна, Максуел се спря и я вдигна. Тя се дръпна и обърна към него пламналото си от гняв лице.

— Да не си ме пипнал — рече тя. — Да не си ми проговорил. Ти каза на Харлоу да отиде и ритне Силвестър. На мен крещя. Нареди ми да млъкна.