Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 93

— Бързо схващаш, приятелю. Такова нещо се върти в главата ми. Но тези мръсни троли се пазарят.

— Не знаех, че колесатите могат да летят — каза Шарп. — Виждал съм ги само да се търкалят.

— Много неща умеят — обясни ОТул. — От телата им могат да израстват безброй и невъобразими приспособления. Дюзи за разпръскване на отвратителния им газ, оръжия за изстрелване на смъртоносните им патрони, струи, за да се превръщат в летящи метли, движещи се с изумителна скорост. Никога не идват за добро. И след толкова много векове те пак са изпълнени с яд и злоба, притаили са се дълбоко в Галактиката със злост, разяждаща като тумор разложените им мозъци, и чакат възможност да станат каквито никога не могат да бъдат, защото нито са били, нито някога ще бъдат нещо повече от роби.

— Но защо да се занимаваме с тролите? — попита Дрейтън кисело. — Мога да взема пушки, самолети…

— Не се опитвайте да се правите на по-голям глупак, отколкото вече се показахте — рече Шарп. — Не можем и с пръст да ги пипнем. Не бива да създаваме инциденти. Тук хората не трябва да се месят. Това е нещо за уреждане между Мъничкия народ и техните бивши роби.

— Но саблезъбият вече уби…

— Саблезъбият, да. Но не и човека. Ние не…

— Силвестър само се опита да ни защити — каза Карол.

— Трябва ли да вървим толкова бързо? — запротестира Нанси. — Не съм свикнала.

— Ето, хванете се за мен — предложи й Ламбърт. — Пътеката тук е малко неравна.

— Знаеш ли, Пит — каза Нанси със звънък глас, — мистър Ламбърт се съгласи да ми погостува около година и да ми нарисува някои картини. Не е ли чудесно от негова страна?

— Да — отвърна Максуел. — Наистина е чудесно.

Последните стотина крачки пътеката се изкачваше по хълма, а сега се спусна надолу към дефилето, обсипано с натъркаляни големи камъни, които на първата слаба утринна светлина приличаха на приведени, изгърбени зверове. Над дефилето се извиваше древният мост, една конструкция, докарана тук направо от някой стар средновековен път. Максуел го гледаше и му бе трудно да повярва, че е бил построен само преди няколко десетилетия, когато се е създавал резерватът.

Два дни, помисли си той, нима само два дни минаха откак се върна на земята и намери инспектор Драйтън да го чака. Толкова неща се случиха, че този период му се струваше много по-дълъг от два дни. Толкова невероятни неща станаха, продължават да стават и продължават да са невероятни, но той знаеше, че от изхода на тези събития може да зависи бъдещето на цялото човечество и на съюза, изграден от човека с другите звезди.

Опита се да предизвика у себе си омраза към колесатите, но омраза нямаше. Те бяха твърде чужди, много далече от човека, за да внушават омраза. Бяха по-скоро абстракция на злото, отколкото действително зли същества, макар добре да разбираше, че това не ги правеше по-малко опасни. Ето онзи, другият Питър Максуел, сигурно е бил убит от колесатите, защото, когато са го открили, около него още е имало необикновена, противна миризма, и сега, след онези мигове в кабинета на Шарп, Максуел знаеше каква е тая миризма. Убили са го, защото са мислели, че първият върнал се Максуел трябва да дойде от кристалната планета и убийството е било начин да го спрат от намесата му в сделката с Времето за Артефакта. А когато се е появил другият Максуел, не са посмели да извършат второ убийство. Ето защо, каза си Максуел, мистър Мармадюк се опита да го подкупи.