Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 44

— Преди да започна да действам — каза Пристън, — ще трябва да разбера всички подробности. Всичко, което се е случило.

— Ще ти напиша пълно изложение. Ще го заверя при нотариуса. Ще направя всичко, каквото искаш.

— Струва ми се, можем да заведем дело срещу Транспортния институт. Те забъркаха тази каша.

Максуел започна да увърта:

— Не точно сега. По-късно може да помислим и за това.

— Приготви изложението — каза му Пристън. — А междувременно аз ще помисля и ще се поровя из законите. Тогава може да започнем. Чел ли си вестниците? Гледал ли си телевизия?

Максуел поклати глава:

— Нямах време.

— Просто са обезумели — продължи Пристън. — Чудно как не са те пресрещнали някъде още. Сигурно те търсят. Засега имат само предположения. Миналата нощ са те видяли в „Прасето и свирката“. Много хора явно са те забелязали там, или си мислят, че са те забелязали. И сега се изтъква, че си се върнал от гроба. На твое място бих стоял настрана от тях. Но ако те открият, абсолютно нищо не им казвай.

— Нямам и намерение — отвърна Максуел.

Седяха в тихия кабинет и известно време, без да говорят, гледаха един към друг.

— Каква каша! — каза на края Пристън. — Каква чудесна каша! Не, Пит, вярвам, че тя ще ми достави удоволствие.

— Между другото — заговори Максуел — Нанси Клейтън ме покани тази вечер на прием. Чудих се дали няма някаква връзка, но защо пък трябва да има. Нанси ме е канила понякога.

Пристън се усмихна.

— Та ти си знаменитост, истински улов за Нанси.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Максуел. — Навярно е чула, че съм се появил. И е любопитна, разбира се.

— Да — сухо рече Пристън, — и е любопитна.

13

Максуел очакваше в колибата да го дебнат репортерите, но там нямаше никого. Очевидно не са разбрали, че се е настанил там.

Колибата се открояваше в сънливия късен следобед и есенното слънце заливаше като разтопено злато старите дъски на постройката. Пчели мързеливо жужаха в една леха с астри пред вратата, а няколко жълти пеперуди се носеха в мъгливия следобед по склона над шосето.

Максуел отвори вратата и пъхна глава вътре. Там нямаше никого. Уп беше излязъл да поскита някъде, а от Духа — никаква следа. Купчината главни тлееха червени в камината.

Максуел затвори вратата и седна на пейката пред колибата.

Далеч на запад, като тънко синьо оптическо стъкло блестеше едно от четирите езера на университетското градче. От изсъхналата острица и умиращата трева околността добиваше кафява и жълта окраска. Тук-таме пламтяха малки цветни островчета от пъстри групи дървета.

Топло и тихо — помисли си Максуел. Място, където можеш да си мечтаеш. Колко различно от онези, нарисувани преди толкова много години от Ламбърт, яростни, мрачни пейзажи.

Седеше и се чудеше защо тези пейзажи се набиха така здраво, така натрапчиво в ума му. Чудеше се още, откъде е могъл да знае художникът как потрепват призрачните обитатели на кристалната планета. Не е възможно да е просто съвпадение. Това не е нещо, което човек може лесно да си представи. Разумът подсказваше, че Ламбърт е знаел за тези призрачни хора, но пак разумът ясно отвръщаше, че е невъзможно.