Читать «Принц на кръвта» онлайн - страница 6

— Има ли Негово височество нужда от помощ?

Ерланд се справи със стремето и се покачи на седлото без чужда помощ. След което отвърна раздразнено:

— Чак когато се видя с татко, братовчеде Уили, а не мисля, че и тогава ще можеш да ми помогнеш особено.

Лейтенантът кимна разбиращо и прошепна, този път без съчувствие:

— Той наистина каза да се върнете веднага, Ерланд.

Ерланд кимна примирено.

— Искахме само да се отпуснем ден-два преди да…

Уилям не можа да сдържи смеха си от наивното оправдание на младока. Неведнъж беше виждал близнаците да си навличат неприятности и така и не можеше да проумее откъде идва апетитът им към подобни неща.

— Защо не се опитате да побегнете към границата? Мога да се направя, че уж не съм могъл да ви намеря.

Ерланд поклати глава.

— Сигурно след утрешния съвет ще съжалявам, че не съм приел предложението ти.

Уилям отново се изсмя.

— Хайде, пердахът, който ви чака, едва ли ще е по-тежък от всички, които сте изтърпели.

Барон Джеймс, канцлерът на Крондор и пръв помощник на херцога на Крондор, бързо се метна на коня си и нареди:

— Към двореца.

Отрядът обърна и потегли да придружи двамата принцове до палата.

Арута, принц Крондорски, рицар-маршал на Западните владения и наследник на трона на Островното кралство, седеше смълчан и погълнат от държавните дела, разисквани от дворцовия съвет. В младостта си беше слаб и все още не беше натрупал тлъстините, присъщи обикновено на средната възраст, макар смекчаващото въздействие на младостта над мършавата му външност да се бе изгубило. Косата му все още беше черна, въпреки че вече я прошарваха немалко сиви кичури след двадесетте години управление на Крондор и Запада. Рефлексите му съвсем малко се бяха позабавили от годините и все още го смятаха за един от най-добрите фехтовачи в Кралството, въпреки че рядко му се налагаше да прилага умението си с рапирата. Тъмнокестенявите му очи се бяха присвили съсредоточено, в поглед, на който като че ли не убягваше нищо по мнението на повечето, които служеха при принца. Замислен, дори унесен понякога, Арута беше превъзходен пълководец. С право си беше спечелил тази слава през деветте години от Войната на разлома — приключила една година преди раждането на двамата близнаци, — след като бе поел командването на гарнизона в Крудий, семейния му замък, кажи-речи на възрастта на близнаците сега.

Смятаха го за твърд, но справедлив владетел, въздаващ бързо правосъдие, когато величината на престъплението го изискваше, но често податлив на милосърдие, особено когато отстъпваше пред молбите на съпругата си, принцеса Анита. И този съюз повече от всичко друго характеризираше управлението на Западните владения: твърдо, логично и хладнокръвно въздаване на правосъдие, смекчено от милостта. Макар малцина да възхваляваха открито Арута, той се радваше на уважение и почит, а жена му беше любимка на поданиците им.

Анита седеше спокойно на трона си, зареяла зелените си очи в пространството. Кралските й обноски прикриваха тревогата й за двамата й синове от всички, освен от онези, които я познаваха съвсем отблизо. Това, че съпругът й бе наредил да доведат момчетата на сутрешния дворцов съвет, вместо в родителските им покои, още снощи издаваше повече от всичко друго огорчението му. Анита се насили да се вслуша внимателно в словото на представителя на Гилдията на тъкачите; в задълженията й влизаше и това да изслушва грижливо всяка петиция и молба, изречена пред съвета. От другите членове на кралската фамилия обикновено не се изискваше да присъстват на сутрешната аудиенция, но тъй като двамата им синове току-що се бяха завърнали от службата си във Висок замък, този път съветът се бе превърнал в повод за семейно събиране.