Читать «Изчезналата миниатюра (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)» онлайн - страница 7

Най-сетне Кюлц показа на непознатия господин портфейла си и се осведоми подробно за покупателната стойност на датските банкноти, особено в сравнение с немските пари. Дребният господин едва не забрави да му върне обратно портфейла.

Това накара двамата да се засмеят от сърце.

— А сега трябва да се върна пак на масата си — каза берлинчанинът. — Името ми е Кюлц. Много ми беше приятно.

— И на мене също — отвърна дребният господин. — Казвам се Щорм.

Двамата стиснаха ръцете си.

В същия миг пред хотела спря един вестникарски куриер, скочи от колелото си и се втурна с пакет вестници през портала във фоайето. Госпожицата от щанда погледна заглавието, отпечатано с едър шрифт на първа страница, и по бузите й избиха червени петна. Куриерът бързо изтича обратно към колелото си и припряно продължи по-нататък. На улицата минувачите бяха спрели и четяха на групи новите вестници.

Посетителите във фоайето доловиха, че е станало нещо. Те се стълпиха пред щанда и почнаха да купуват вестници. Четяха новините и един през друг приказваха на всички световни езици.

— Също като при вавилонското стълпотворение — установи Кюлц. — Впрочем никак не ме е яд, че не разбирам нито дума от тоя спектакъл.

Дребният господин кимна учтиво.

— Без съмнение. Незнанието е дар божи. Който знае много, има много ядове.

Той си купи вестник и бегло прегледа първата страница.

— Ставам вече любопитен — каза Кюлц. — Какво толкова се е случило? Да не би да има война?

— Не — отговори Щорм. — Изчезнали са художествени произведения. На стойност един милион крони.

— Аха! — рече Кюлц. — Е, тогава ще си напиша картичката.

Той подаде любезно ръка на господин Щорм и си тръгна.

Дребният господин, слисан, го изпрати с поглед. После мина през портала и седна при господин Филип Ахтел. Той също четеше току-що излезлия вестник. Проучваше най-старателно първата му страница. Сетне каза:

— Какво ли не става на тоя свят?

— Засега липсва всякаква следа от извършителите — рече господин Щорм.

— Дано да ги пипнат скоро!

— Преди да са задигнали още нещо.

— Точно така!

Те се усмихнаха прилично и помълчаха. След това господин Ахтел попита:

— А какво става с тиролеца?

Щорм раздразнено премигна по посока към Кюлц, който, привел гръб, пишеше картичката си.

— Отначало го взех за глупак. Но вече не ми се вярва. Толкова глупав човек изобщо не може да бъде! Преструва се. Впрочем намирам, че е изключително тъпо да се правиш на толкова глупав.

— Това не е чак най-лошата тактика! А какво казва шефът?

— Да го следя. А на тебе ще прати Карстен!

Щорм посочи с глава към Кюлц.

— Оня ме попита какво пишело във вестника. Казах му. Той отговори „Аха! Е, тогава ще си напиша картичката.“ Забележително, а?

— Опасен дядка — отвърна господин Ахтел. — Безобидните са най-лошите.

Оскар Кюлц бутна настрана картичката, пъхна молива обратно в тефтерчето си и въздъхна с облекчение. Сетне се обърна към госпожицата.

— Бихте ли се подписали и вие? — запита той. — Тогава моята Емилия ще почне да ревнува, а това винаги е много смешно.

Той добродушно се засмя.

Госпожицата написа един ред и сложи картичката обратно на масата. Татко Кюлц я взе и прочете какво беше написала събеседничката му.