Читать «Изчезналата миниатюра (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)» онлайн

Площадът Копенхаген, на който се издига Кралската опера, се нарича Куенгенс Нюторв. Извънредно приятен, просторен площад е той. Ако иска човек да го разгледа спокойно, което площадът заслужава, най-добре е да седне пред хотел „Д’Англетер“.

Под открито небе, на дълги редици пред фасадата на хотела, са наредени столове и маси. Посетители от цял свят седят един до друг, и докато грижливо ги обслужват, те по неволя се задоволяват с приятните страни на живота. Впрочем нито един стол и нито един посетител не са обърнати с гръб към площада. Седнали сякаш в партера на изискано обзаведен летен театър, всички гледат към фасадата на операта и се наслаждават на веселото оживление, което копенхагенските граждани са свикнали да предлагат на своите гости от чужбина.

Има нещо наистина странно в този Куенгенс Нюторв! Човек може с години да не е ходил в Дания, и през това време в редица държави да е станала революция, може узурпаторът на Афганистан да е бил обесен от сподвижниците на своя братовчед, а в Япония да са се срутили при някое земетресение най-малко десет хиляди къщи, сякаш построени от карти за игра — и все пак, щом излезе откъм Амагергаде, обърне се наляво и погледне към „Д’Англетер“, пред хотела все още седят в пет стъпаловидни редици същите онези елегантни жени и изискани чужденци, разговарят на десетина различни езици, гледат търпеливо веселото гъмжило и с усилие скриват зад равнодушното изражение на лицата си, колко им се услажда датската кухня.

На Куенгенс Нюторв времето не тече.

Ясно е, че като се вземе предвид горното обстоятелство, става излишно да се определя по-точно момента, когато месарят Оскар Кюлц прекоси тоя площад и се насочи към хотел „Д’Англетер“.

Кюлц имаше костюм от зелен импрегниран лоденов плат, кафява велурена шапка и рунтави, прошарени мустаци. В дясната си ръка държеше чепат бастун, в лявата — Грибеновия пътеводител „Копенхаген и околностите“.

До ниската дървена ограда, зад която се намираха най-предните маси, той спря и огледа замислено и колебливо посетителите, насядали по дългите редици столове. При това забеляза, че една много докарана и излъскана дама се наведе с шепот към своя събеседник, който след това го изгледа и снизходително се усмихна, сякаш му прощаваше нещо.

Това реши всичко. Ако онзи господин не се беше усмихнал, месарят Кюлц щеше да си отмине. И тогава историята, която сега постепенно започва, в края на краищата щеше да протече съвсем иначе, отколкото в действителност стана.