Читать «Под игото» онлайн - страница 9

— Чорбаджи, ти си имал лепа девойка, машала. Разгеле да почерпи гостите. Хайде, иди за ракия, а ние ще пазим воденицата. — После прибави заплашително: — Ти познаваш Емексиз Пехливана кой е.

Воденчарят разбра още от пръв път мръсното намерение, което скриваше тая плитко скроена измама. Неговата проста, честна душа се възмути. Но той беше в примка: един срещу двама въоръжени злодейци. Да се бори беше безумно и безполезно: смъртта му, която сега нищо не беше за него, нямаше да спаси щерка му. Той опита пак с молба да умилостиви душманите.

— Агалар, смилете се за един болнав със стари кокали човек. Капнал съм от работа днес. Оставете ме да си легна, не ми зачерняйте лицето. Той говореше на глухи. Куцият изрънча:

— Хайде, хайде, челеби, че сме жъдни. Много дрънкаш, нали живееш на воденица? Върви за ракия! — И той го тикна към вратата.

— Аз по това време не излазям никъде от воденицата си, оставете ме! — каза воденчарят глухо.

Двамата турци хвърлиха тогава маската на кротостта и техните диви погледи се впиха като стрели във воденчаря.

— Вай, ханзър ериф! Зъби се! Видиш ли? — каза Емексизът и изтегли ятагана си. Очите му се напълниха с кръв.

— Пребийте ме, аз не оставям детето си само! — продума воденчарят покорно, но с решителен вид. Емексизът стана прав.

— Топал Хасан, изтласкай това куче навън — да не мърся ножа си.

Куцият се спусна въз воденчаря, блъсна го и строполи го при вратата. После го зарита с крака, за да го изтика навън. Воденчарят се изправи и стремително влезе навътре, като викаше:

— Милост! Милост!

Марийка се разбуди от глъчката и уплашена стана. Когато видя голия нож у Емексиза, тя изписна и се затече при тейка си.

— Аман! Смилете се, агалар! — викаше злополучният баща, като прегръщаше за главата дъщеря си.

По един знак на Емексиза силният Топал Хасан се хвърли отзад на воденчаря като тигър, хвана му ръцете и ги изви.

— Така, Топал Хасан, дай да го вържем тоя стар воденчарски плъх; като иска, нека остане тук, за да гледа сеир, на такъв будала тъй се пада. Той ще стои вързан и когато дадем огън на воденицата, та да погледаме и ние сеир.

И двамата разбойници, без да обръщат внимание на виковете му, блъснаха воденчаря до един стълп и взеха да го привързват с въже.

Воденчарят, обезумял от страх при мисълта какво го очакваше сега да види, ревеше като звяр за помощ, която не очакваше в това пусто място.

Марийка отвори вратата и завика плачешката. Но само ековете отговаряха.

— Ти стой навътре, воденчарко! Ти сега ще ни по трябаш — викна Емексизът и я отведе навътре, за да не бяга, па тръгна към Топал Хасана.

— Аман — крещеше отчаяно воденчарят, — помогнете, хора! Няма ли кой? Марийке, ела мари! — викаше той отчаяно и безсъзнателно просеше помощ от слабото дете.

Краличът следеше досега неподвижен сцената, която се разиграваше отпреде му, краката му трепереха неестествено, косата му настръхваше и студени тръпки пъплеха под кожата му.

Всичко това, що изпита и видя тая вечер, от Марковата къща дотука, беше така неочаквано и страшно, щото му се струваше, че е сън. Писъкът на куршумите по-напред и после трясъкът на гръмотевицата и сега ечеха в ушите му. Мислите му се замъглиха. От най-напред той помисли, че турците идеха за него и че съдбата му е решена. Убеждението за пълната си безпомощност уби всичката му енергия, остана му само толкова, колкото да се предаде в ръцете на турците, за да избави воденчаря от отговорност. Но когато се видя, че ще бъде зрител на много по-ужасно нещо, и когато чу, че воденчарят викаше Марийка на помощ, луд гняв и отчаяние запали кръвта му. Той досега не беше видял кръв, но турците му се видяха като мухи. Умора, слабост, колебание, всичко го остави. Ръката му машинално пресегна и взе брадвата; той машинално излезе из дупката си, машинално мина, като се сниши зад чувалите с жито; изправи се побледнял като мъртвец, спусна се въз Емексиза, който стоеше гърбом, и заби брадвата в тила му. Всичко това той извърши като насън. Турчинът грухна на земята, без да гъкне.