Читать «Под игото» онлайн - страница 7

Макар вирвода, заслепяван от светкавиците, заглушаван от трескавиците, Краличът вървеше напосока измежду шубръки, дървета и бостани, които му не даваха никакъв подслон. Най-после едно бухтене на вода, която пада отвисоко, проби другите шумотевици и достигна до слуха му. Това беше воденичен улей. Веднага блясъкът на една нова модния откри пред него покрива на самата воденица, сгушена между клонести върби. Краличът притърча и се спря под стрешината й. Побутна вратата — тя се отвори. Той влезе. Воденицата беше тъмна и глуха. Навън бурята утихна: дъждът мигновено се пресече заедно с веявицата и месецът позлати краищата на разкъсаните облаци. Нощта се изясни. Такива бързи атмосферни промени са свойствени само на май месец.

Скоро стъпки приближиха отвън и Краличът бързо се свря в едно тясно място между хамбара и зида.

— Виж, вятърът е отворил вратата — каза някой груб глас в тъмнината и тозчас се запали газова ламбица.

Краличът, скрит в дупката си, надникна и видя воденичаря, едър, сух селянин, а до него едно момиче в късо мораво сукманче и босо — вероятно дъщеря му, — което затваряше вратата и се силеше да й тури ключалката. То имаше около тринайсет четиринайсет години, но се носеше още като дете и черните му очи с дълги клепачи поглеждаха незлобливо. Под небрежната му външност личеше стройна снага на бъдеща хубавелка. Както се види, те идеха от някоя ближна воденица, защото бяха сухи. Воденичарят подзе:

— Добре, че запънахме колелото, а то тоя порой щеше да го строши. Дядовите Станчеви приказки не се свършват; добре, че не е влязъл някой да ни обере. — Той се озърна наоколо си. — Ти, Марийке, върви си лягай. И защо ли те прати майка ти тук? Да ти бера страхът — прибави воденичарят, като зачукваше отпраната дъска на фунията и тананикаше някаква песен.

Марийка, без да чака повече, отиде в дъното на воденицата, постла за себе си и за баща си, стори няколко метани, търколи се на козечето и заспа завчас, като всяка безгрижна душа.

Краличът гледаше на тая проста сцена с трепетно любопитство. Загрубавялото, но добродушно лице на воденчаря му вдъхваше доверие. Не беше възможно тая честна физиономия да крие предателска душа. Той реши да излезе пред него и да му иска съвет и помощ. Но в тоя същи миг воденчарят прекъсна тананикането си, изправи се и се ослуша в някакви гласове отвън.

Вратата се удари силно.

— Воденчарю, отвори! — извикаха по турски. Той пристъпи към вратата, натисна хубаво ключалката и се обърна пребледнял.