Читать «Хук» онлайн - страница 77

Менче прелиташе от масата до клоните на нивга-дървото и обратно, като писукаше на всеки, който нямаше нищо против да я слуша:

— Знаех си, че може, знаех си, че може!

Едно изгубено момче се нахрани и се оригна. После друго. И трето. Питър се облегна назад и се оригна така шумно, че те се заляха от смях, като веселието чак събори някои от местата им. Питър се смееше по-силно от всички. Беше забравил кой е и защо е тук. Беше забравил болките и мъката си. Забавляваше се твърде много, за да се тревожи за каквото и да било. Грабна една кълка на пуйка и се престори, че побягва с нея. Няколко изгубени, момчета закачливо се нахвърлиха върху него, за да го спрат. Питър се засили, сякаш щеше да прескача масата, и вдигна кълката високо във въздуха.

В този миг мрачният Руфио, който досега мълчаливо се бе мусил, побесня. Трудно му беше да се примири, че този „фалшив Пан“ играе и лудува все едно е един от тях. С яростен вой сграбчи два кокосови ореха и с всичка сила ги запрати срещу главата на Питър.

Питър така и никога не разбра какво точно се случи след това. Някой му извика предупредително. Той се завъртя, хвърли кълката и улови меча, хвърлен му от Асото — всичко това не отне повече от миг. После подскочи — грациозно, леко, сякаш цял живот бе привил само това. Мечът се превърна в естествено продължение на ръката му, острието изсвистя във въздуха и с един удар разряза и двата кокосови орехи наполовина. Парчетата паднаха точно в краката, му.

Изгубените момчета ахнаха, после настъпи тишина. Всички, Руфио включително, се взираха в Питър с искрено страхопочитание. Той остана неподвижен за миг — разкрачен, с меч в ръка, без да знае какво е направил или как го е направил. После пусна меча на земята и бавно седна да довърши вечерята си.

Менче-Звънче се рееше във въздуха над главите им с пламнало от радост лице.

— Какви времена! — шепнеше си тя. — Какви чудесни времена!

В очите й светеха сълзи.

Вълшебният час

Денят преваляше. Преди настъпването на нощта залезът багреше небето на запад в червено, а водата в пиратското пристанище на Хук бе заприличала на кръв. „Веселият Роджър“ се люлееше на котвата си в бавния ритъм на плискащите тъмния му корпус вълни. Кеят беше вече утихнал. След работата през деня пиратите се бяха отправили към бирариите и кръчмите, а и към по-зловещи леговища, за вечерните си забавления. В мрака разнебитените, ограбени, олющени кораби приличаха на голи скелети със стърчащи кости.

Джек, нахлупил тривърха шапка — същата като на капитан Хук, само че по-малка, — се бе покатерил върху дулото на Дългия Том като рицар, яхнал жребец, господар на гледката пред очите си. Страховитият капитан седеше върху задната част на дулото, впил ръце в цевта, внимателно, придържан от Смий, за да не падне случайно. Като деца на люлееща се дъска момчето и мъжът седяха лице в лице и гледаха как изгряват луните на Небивала земя.