Читать «Хук» онлайн - страница 60

— И ни връзва за скалите с вериги, а после приливът ни залива главите — добави Ключалко.

— Или ни кара да вървим по дъската! — заяви Асото.

— А най-малките кара да пълзят! — прошепна Дребосъка. Той хвърли предпазлив поглед към Руфио. — Страх ни е да им се притечем на помощ без Пан. — Гласът му стана съвсем тих. — Даже и Руфио го е страх.

Руфио се изплю.

— Естествен подбор. Хук хваща бавните. Бавен в краката, бавен в главата. По-добре сме си без тях.

Питър се огледа. Чак сега за пръв път, откакто го бяха подгонили, видя децата, скрити под крещящите дрехи и мръсотията, видя несигурността в очите им, съмненията кои са и как да останат такива. В мрака се чу продължителен шепот.

„Те са всичко, което имам — осъзна той безпомощно. — Деца. Но все едно дали ми харесва или не, имам нужда от тях, ако искам да спася Джек и Маги.“

Той внимателно се отдалечи от бамбуковата ограда.

— Вижте, аз започнах не както трябва с вас, признавам. — Пое дълбоко дъх. — Тук нещата са обърнати малко наопаки, но вече свиквам. И мога да ви кажа едно нещо: ще направя всичко, което е необходимо, за да спася децата си. Ако трябва да се унижавам, ще се унижавам.

Бъчонко го дръпна за ръкава.

— Не е нужно да се унижаваш, Питър — каза той. — Трябва просто да кукуригаш.

— Дадено, добре. Ще кукуригам. Ще правя всичко, което трябва да правя. Ако трябва да се бия, ще се бия. Ако трябва да летя, ще летя… — Той млъкна и се замисли.

— Или пък бих могъл да тичам много бързо — промърмори. — Бих могъл поне това да правя.

Джобчо му се ухили.

— Аха! Питър би говорил така! Да, би говорил! Да, би говорил!

Питър също му се ухили.

Руфио подигравателно се изсмя, вдигна ръце и се отдалечи. Останалите изгубени момчета се помъкнаха след него, като колебливо си шепнеха нещо. Накрая остана само Джобчо.

— Хайде, Питър — тихо каза той и му направи знак.

Унил и изморен до смърт, Питър го последва. Беше ясно, че не е убедил никого.

Върховното отмъщение

Слънцето най-сетне залезе и се скри зад хоризонта, потъна в безбрежните води на океана и здрачът се превърна в мрака на лятната нощ — топъл, мек, пълен със силни миризми и вълнуващи звуци. Тъмнината беше пласт от скрит живот, който шепнеше, прелиташе и пълзеше наоколо — свят на тайнственост и приключения, нетърпеливо търсен от малките момчета в сънищата.

На борда на „Веселият Роджър“ капитан Хук мислеше за едно определено малко момче или по-скоро за едно малко момче, което беше пораснало.

— Как можа да постъпи така с мен? — мърмореше си той неутешим.

Седеше на масата за вечеря в каютата си. Около него беше натрупана нечестно спечелената в много битки плячка — злато, сребро, безброй скъпоценности; мебели, откраднати от крале и кралици на първокласни нации; гоблени и картини от частните колекции на алчни мъже от шест (или бяха седем?) континента; ръчно изработени оръжия, използвани от джентълмените, за да се убиват взаимно; топове коприна и английска вълна от текстилни райони и бутици; месингови навигационни уреди — за някои от тях се мълвеше, че принадлежали на Колумб; и подвързани в кожа книги на най-великите писатели в света — сър Джеймс Бари бе един от любимите му автори.