Читать «Хук» онлайн - страница 57

— Стрелят по мен! — възкликна той ужасен.

Групичката изгубени момчета, събрани долу, нададе нестройни одобрителни възгласи.

— Сърцето, ребрата, копчетата, главата! — обявяваше Не Питай и сочеше таблото в ръцете на Бъчонко. На него имаше имена и отбелязани точки за всеки удар.

Питър се огледа.

— Какво е това?

Махна една стрела и внимателно докосна върха й. Лепило! Колко отвратително!

Отпред се чу силен шум — Руфио идваше с платноходката си. Питър се обърна и задъхан се мушна в тунела. И от тази посока се чуваха викове. Но той нямаше избор и продължи нататък — обратно по пътя, по който беше дошъл. Изскочи от тунела и се натъкна на Ключалко и Сънливко, които побягнаха.

— Помощ! Елате на помощ! — викаха те. — Той ни преследва.

— Не е вярно! — пресекливо отричаше Питър, докато си поемаше дъх. — Вие ме преследвате!

— Не — настояваха те с детската си логика. — Ти ни преследваш!

После скочиха от улея на тревата.

Двама близнаци в окъсани, старомодни скаутски униформи се втурнаха да пресрещнат Питър, но сега се появи Менче, стрелна се и дръпна една лиана. Те се препънаха в нея и се проснаха на земята, а тя забръмча в лицата им.

— Той се е оженил за внучката на Уенди! Хук отвлече децата му! Трябва да му помогнем да влезе във форма за битка!

Близнаците се спогледаха.

— За какво говори тя? — попитаха те в един глас.

Платноходката и Руфио настигнаха Питър няколко секунди по-късно и го изблъскаха от улея. Той падна и не можеше да си поеме дъх. Как можеше да му се случва всичко това? Наоколо изгубените момчета радостно крещяха. Питър се изправи на колене — само за да види, че цветята отново го подушват. Изглежда им харесваше лепилото. Той ги плесна с ръка, стана на крака и пак побягна.

Изгубените момчета се втурнаха да го преследват с доволни викове. За тях всичко беше игра.

— Помощ! — виеше Питър.

— Помощ! — виеха момчетата.

Асото излезе начело на глутницата, сложи стрела в лъка си, прицели се и я пусна. Тя се залепи за задните части на Питър и подскачаше докато той тичаше.

— Задна стрелба — пет хиляди точки! — тържествуващо изрева Асото и килна цилиндъра си назад.

Не Питай завъртя Бъчонко и таблото с точките към него.

— Нищо подобно! Удар в задните части — двеста точки.

Асото сърдито му обърна гръб.

— Ще се оплача от тебе!

— Аз двойно ще се оплача от тебе! — не му остана длъжен Не Питай.

Менче се стрелна между тях и събори таблото с резултатите.

— Аз ще се оплача от всички вас! Пан ви е капитан! Той има нужда от вас!

А пред тях Руфио замеряше бягащия Питър с прашката си. Менче полетя, за да го спре, сграбчи рошавата му червено-черна коса и го събори на земята.

— Руфио, ти си майстор на меча! Научи го! Трябва да го накараме да си спомни кой е!

Но усилията й бяха напразни. Изгубените момчета продължиха преследването и прекараха Питър през бамбуковата порта към убежището във вътрешността на нивга-дървото. Той влетя през покритата с рисунки и надписи порта, останал почти без сили и без дъх — беше сигурен, че е пред прага на сериозен сърдечен удар. Беше в плен, заобиколен от изгубени момчета. Много от тях сега бяха на саморъчни скейтбордове и ролкови кънки, профучаваха и се въртяха около него, пързаляха се нагоре-надолу по наклонените стени, крещяха, викаха и подскачаха. Някой дриблираше с баскетболна топка. Друг правеше акробатични скокове над главата му. Няколко изгубени момчета се люлееха на лиани. Питър тичаше ту в една, ту в друга посока, но нямаше как да избяга.