Читать «Хук» онлайн - страница 56

— Руфио е тук. Сега той е водач и трудно ще се убеди. Ти не знаеш за Руфио, нали? — Тя замислено сви устни.

В клоните горе, високо на върха на нивга-дървото, нещо се раздвижи. Нещо, което приличаше на платноходка с рисувано платно, се спусна като огромна вълна по дървената писта на един улей в дънера на нивга-дървото. На мачтата се бе покатерило момче. В едната си ръка държеше тънкия позлатен меч, принадлежал някога на Питър Пан. Платноходката стигна до завой в улея, момчето се наклони и се гмурна във вятъра с разперени ръце. Полетя надолу с извито тяло, в последния момент протегна ръка и се хвана за една лиана, а след това грациозно се приземи сред изгубените момчета с тържествуващо вдигнати ръце и меч.

— Руфио! Руфио! — приветстваха го изгубените момчета.

Беше по-едър от другите, кожата му имаше цвят на кафе, усмивката му бе самоуверена, а черната му коса беше подстригана като на пънкар и боядисана на червени ивици. Носеше панталони и риза с червени и черни ресни от еленова кожа и червени ботуши. Кожени гривни стягаха китката му, а на колана му висеше голям нож.

Продължи да се усмихва, докато се чуваха приветствените възгласи, но щом се обърна към Питър, се намръщи.

Питър вече крачеше напред и размахваше пръст. Трепереше от гняв.

— Добре, господинчо, поигра си. Сега свали този меч, преди да си извадил очите на някого! Не знаеш ли колко е опасен този фокус? Господи! Та ти падна от много високо с меч в ръката си! Това е предпубертетна анархия! Къде са родителите ти? Искам да говоря с този, който носи отговорността за вас!

Човек намира начин да контролира повечето си реакции независимо от ситуацията. Само някои са толкова експлозивни, че нищо освен желязна скоба на устата не може да ги задържи. За нещастие именно такъв бе случаят с чувството за родителска отговорност на Питър Банинг.

Менче се изпречи пред очите му и изсъска:

— Не, Питър, не!

Руфио заплашително вдигна меч.

— Аз нося отговорността.

Питър изсумтя.

— Едно дете? Искам да говоря с някой възрастен, и то още сега!

Смръщването на Руфио ставаше опасно.

— Всички възрастни са пирати. Ние убиваме пиратите.

Питър се изпъчи.

— Е, аз не съм пират. Случайно съм адвокат!

Изгубените момчета нададоха вой. Руфио вдигна меча си във въздуха.

— Убийте адвоката! — извика той.

Призивът се повтори от няколко посоки. Питър се поколеба само колкото да признае пред себе си, че вероятно е казал не каквото трябва, и хукна да бяга.

— Убийте адвоката! Убийте адвоката!

Питър се мушна в някакъв тунел и се намери в улея за платноходката. Запрепъва се напред. Беше му все едно къде отива, знаеше само, че някога бе чел „Повелителят на мухите“, и помнеше как се развиха събитията там. Отчаяно повика Менче — може би тя щеше да оправи нещата, — но не получи отговор. Виковете и крясъците на изгубените момчета долитаха зад гърба му и го пришпорваха. Излезе от тунела. Улеят продължаваше по тревата близо до лагуната и до един водопад.

„Туп! Туп!“

Погледна надолу и видя, че от него стърчат стрели. Или по-скоро, че са залепнали за него — по ризата му имаше някакви топчета. И от чатала му висеше една стрела.