Читать «Хук» онлайн - страница 54

Точно тогава видя будилника. Висеше от клона, за който се опитваше да се хване — богато украсен с дърворезба будилник, който сякаш някога е стоял над салонния часовник в английска къща. Циферблатът му бе инкрустиран със злато и сребро и имаше красиво нарисувани пълзящи лози.

Питър се мъчеше да достигне клона, на който висеше будилникът, и накрая го улови, като силно го разтърси. Отвътре се чу: „Ох!“

После циферблатът се отвори, оттам сънена излетя Менче и очите й се полутаха наоколо, преди да се спрат на Питър и моментално да станат двойно по-големи.

— Ти си жив! — ахна тя.

И Питър внезапно си спомни всичко, в този миг шлюзовете на паметта му се отвориха.

— Менче! Трябва да спася Маги и Джек! Измъкни ме от този капан!

Но Менче бе твърде заета да прелита насам-натам по бузите му, да го целува с устничките си на фея и весело да вика:

— Ти си жив, ти си жив!

— Да, мисля, че бяха русалки. Всъщност не съм сигурен. Тук има ли русалки? — Не искаше да се задълбава в този въпрос точно сега. — Но децата ми, Менче. Какво мога да направя? Как мога да се бия с Хук? Не мога! Погледни ме! На нищо не приличам! Дебел съм и не съм във форма. Не мога да се бия със собствената си сянка, камо ли с някакъв пират…

— Изгубените момчета! — възкликна тя, сякаш това отговаряше на всички въпроси. — Това е нивга-дървото, Питър! Това е техният дом! А ти имаш нужда от тях, ако ще правиш каквото и да било спрямо Хук! Просто трябва да ги накараме да повярват, че си Пан!

Питър изпъшка.

— Но аз не съм! Аз съм Питър Банинг!

— Ха! Това е днес! Още може и да не изглеждаш така, но си повече Пан, отколкото си мислиш! Ще се справиш с Хук и ще освободиш децата си. Обещавам ти! Само почакай и ще видиш!

Тя литна нагоре, където въженият капан бе вързал краката му, извади мънички ножички и започна да реже.

Питър бързо погледна надолу — беше много високо.

— Чакай, не мисля… — понечи да каже, но въжето бе срязано, той полетя с проточен изплашен вик и падна по гръб върху легло от мъх, загубил ума и дума.

— Той се върна, той се върна! — чу Менче да вика пронизително и зашеметен я видя да се стрелка нагоре из клоните на голямото старо дърво. — Изгубели момчета, излизайте! Това е Пан! Той се върна!

Питър примигна, за да проясни погледа си. От мястото си под нивга-дървото се загледа нагоре в паяжината от клони, които сякаш нямаха крайни изненадан зачака да види какво ще стане по-нататък.

Докато Менче подскачаше от клон на клон — ярка светлинка на фона на кората и листата в сенките на превалящия следобед, — нивга-дървото оживя. Клоните се разклатиха, зазвъняха звънци, засвириха свирки, закънтяха камбани, затръшкаха се врати. Отвсякъде заизлизаха момчета, бързи и пъргави като котки. Първото имаше дълга руса коса, жилетка и цилиндър и носеше еленов рог. Веднага го наду — дълбок, нисък призив, който сякаш даде началото на всичко останало. В какофонията започнаха да се появяват момчетата — опърпана дружина, облечена в какви ли не дрехи. Бяха като петна движение и цвят по нивга-дървото. Заслизаха с викове „Пан! Пан!“ — по лиани и въжета, с шейни, направени от кухи дънери и кора, с мрежи, спускани с лебедки, с ведра, по наклонени дъски.