Читать «Хук» онлайн - страница 41

Закуцука из пиратския град, внимателно заобикаляше жителите му, опитваше се да не се набива в очи с нелепите си дрехи и отчаяно се надяваше, че не се отличава от туземците. Превръзката на окото беше добро хрумване, но трудно свикваше с нея. Когато искаше да види нещо ясно, трябваше да я повдига. Отвсякъде се чуваха крясъци и смях — от множеството кръчми и бирарии, където се надигаха чаши и се задигаха кесии, от точиларниците, където се точеха остриета, от конюшните, където подковаваха и тимаряха коне, от самите улици, където в грубо другарство се преплитаха ръце.

В тривърхата шапка Менче-Звънче поскача малко, настани се доколкото можа и надникна през дупката, която й бяха изрязали към периферията.

— Не се държиш като пират! — сгълча го тя сприхаво. — Ако държиш да видиш Хук и при това да останеш жив, трябва да покажеш нещо по-добро! Хайде да се упражняваме. Прави това, което ти казвам. Отпусни дясната си ръка. Преструвай се, че е мъртва и неподвижна. Трябва да увисне. Хайде, опитай.

Питър се ухили — идеята беше забавна. Провеси ръката си.

— Е, как е, бръмбарче?

Тя се наежи.

— Не ме наричай така! Наричай ме по име. Както някога. Менче.

Той сви рамене.

— Дадено. Менче.

Един пират — толкова прегърбен, че сякаш търсеше червеи — пиянски се блъсна в него и се олюля.

— Изкриви си устата и пусни слюнка — нареди Менче.

Питър изкълчи уста и се изплези. Сякаш беше забавно!

— Сега изръмжи.

— Рууммлл.

— Не, не, казах да ръмжиш!

Тя пусна лъч, изскочи от шапката, изтегли камата си и го убоде по задните части.

— Ръъмжжж! — нададе вой той.

Двама зловещи пирати, накачулени с ножове, се обърнаха.

— Ръъмжжж — отвърнаха и помахаха за поздрав.

Питър и Менче продължиха нататък из пиратския град, край продънените корпуси на корабите — ограбени до шушка, после превърнати в самоделни магазини и жилища, — край опърпани музиканти с цигулки и флейти, изтикали отпред съсухрен нещастник с окъсани панталони до коленете и с елече, запял пиратска песен.

Минаваха пред една работилница, където ковач стоеше пред наковалнята си, когато Менче се обади.

— Псст! Погледни, Питър.

Питър се спря.

Ковачът държеше желязна кука. Краят й все още бе нажежен — тъкмо я изваждаше от огъня. Обръщаше я насам-натам да я огледа и слънчевата светлина отскачаше от острието й.

До ковача стоеше нисичък, набит пират с развлечени моряшки панталони, изцапана куртка и раирана жилетка, която сякаш бе намерил из улиците в Тихуана. Носът му бе като шило, веждите му като на гъсеница. Сбръчканото му лице бе разтегнато в широка, доволна усмивка, а на главата му дръзко бе нахлупена широкопола боцманска шапка с перо.

Той предпазливо протегна ръка и пипна върха на куката, после се дръпна.

— Ох, остра е като зъб на акула! — заяви той и засмука пръста си. — Мисля, че капитанът ще бъде наистина доволен.