Читать «Хук» онлайн - страница 39

В кухнята вече цареше пълен хаос. Другите пирати скочиха срещу Питър с крясъци, ругатни и извадени ками. Питър се спусна към вратата, все още почти напълно убеден, че сънува или че това е най-много някаква филмова каскада, но все пак не искаше да рискува. Препъна се, а пиратите бяха ни крачка от него. Светлинката подскочи, преряза въжето, на което се опушваха говежди ребра, те се стовариха върху пиратите и ги събориха в несвяст.

Питър стоеше сред отломките, мъчеше се да си поеме дъх и да намери поне късче разум в цялата тази лудост. Светлинката се спусна надолу и кацна върху една полица на стената съвсем близо до очите му. Припламна, после потъмня и феята от предишната нощ пак се появи.

Питър се разсмя вече сигурен, че е полудял.

— Ау! Ти си фантастично, бръмбарче! Не мога да повярвам на подсъзнанието си. Мислех, че ми допадат скромните момичета. — И пак избухна в зашеметен смях.

Феята му хвърли сърдит поглед.

— Престани, Питър! Веднага престани!

Тя се стрелна към него. Той зърна острието на мъничката кама върху ръката си. Усети бодване и остра болка. Недоверчиво погледна китката си и видя кръвта да блика от раната.

Очите му широко се отвориха.

— Не мога да повярвам, че го направи! Кърви! Погледни! Какво… какво е това… — Той потрепери, бавно започна да разбира какво означават болката и кръвта. — О, Господи — прошепна.

Феята пак кацна върху полицата и светлинката бързо изчезна.

— Добре ли си? — В гласа й имаше искрена загриженост. — Питър, добре ли си?

Питър Банинг вдигна очи и се вгледа в нея. Вече не виждаше в нея светлинна, фантастичен образ или плод на въображението си. За миг се стопи заблудата му, че е в страната на сънищата или на друго подобно място. Вече го нямаше замайването, увереността, че ще се събуди и умът му ще се проясни, увереността, че светът е такъв, какъвто винаги е бил, какъвто той винаги го е познавал.

Взираше се в дребничката фея и знаеше, че тя е истинска.

Опита се да диша и гърдите му се свиха.

Личицето на феята бе хубаво и младо под бръчиците, набраздили гладкото й челце и ъгълчетата на устните й.

— Знаеш ли къде сме? — прошепна му тя.

Той преглътна, после кимна. Не можеше да говори.

— Коя съм аз, Питър?

Той се вцепени. Ако го изречеше, ако го признаеше…

— Кажи го, Питър. Трябва да го кажеш.

Той успя да поклати глава.

— Не мога — продума.

Тя се наведе по-близо до него.

— Защо?

— Защото ако го кажа, ако… — Преглътна. — Ако го кажа, то ще бъде…

— Какво?

— Истина.

Бръчиците изчезнаха и във вълшебните й очи блесна нова, непозната светлина.

— Моля те — прошепна тя. — Питър, моля те. Кажи го.