Читать «Тетрадката» онлайн - страница 46

Ной взе чантата с хляб от дъното на лодката и я подаде на Ели. Тя разпръсна шепа трохи, опитвайки се да нахрани първо най-малките. Те започнаха да описват кръгове около кануто в търсене на храна, докато Ели се заливаше от смях.

Скоро в далечината се чу грохот на мълния — глух, но силен — и те разбраха, че е време да си тръгват.

Ной подкара кануто към реката, гребейки по-силно отпреди. Ели все още беше изумена от онова, което бе видяла току-що.

— Ной, какво правят те тук?

— Нямам представа. Знам, че лебедите от север всяка зима мигрират в района на езерото Матамускит, но изглежда, че този път са дошли тук. Не знам защо. Уплашила ги е или подранилата зима или са се отклонили от пътя си, но рано или късно ще се върнат у дома.

— Значи няма да останат тук?

— Съмнявам се. Те се ръководят от инстинкта си и това не е тяхното място. Някои от гъските могат и да зимуват тук, но лебедите със сигурност ще се върнат в Матамускит.

Ной гребеше усилено, докато над главите им се събираха тъмни облаци. Скоро заваля, в началото леко, но после дъждът постепенно се усили. Проблесна светкавица… пауза… сетне отново изтрещя гръм, но този път по-силно и по-близо. Ной вече гребеше с всичка сила, при което мускулите на ръцете му се опъваха при всеки удар на веслото.

Капките станаха по-тежки.

Надигна се вятър.

Скоро валеше вече като из ведро. Ной напразно се надпреварваше с облаците, ругаейки дъжда и проклинайки Майката Природа.

Лееше се истински порой и Ели гледаше как водните талази падат диагонално от небето, сякаш опълчвайки се на земното притегляне, носени от западните ветрове, които виеха в короните на дърветата. Притъмня още повече и от небето започнаха да падат големи тежки капки, предвещаващи ураган.

Ели се наслаждаваше на дъжда и отметна назад глава, за да го срещне с лицето си. Знаеше, че роклята й отпред щеше да прогизне само за няколко минути, но не я беше грижа. Интересно дали Ной щеше да забележи тона. Вероятно, да…

Прокара пръсти през мократа си коса. Усещането беше прекрасно, чувстваше се прекрасно и всичко беше прекрасно. Въпреки дъжда, тя чуваше тежкото му дишаше и този звук събуди у нея възбуда, каквато не помнеше от години.

Небето гърмеше точно над тях и дъждът се усили дори още повече. Ели никога не беше виждала такъв порой. Тя погледна нагоре и се засмя, отказвайки се от опитите си да се запази суха, което накара Ной да се почувства малко по-спокоен, защото не знаеше, дали Ели няма да се уплаши от бурята. Макар решението да дойдат тук да беше нейно, тя едва ли бе очаквала, че ще бъдат застигнати от такъв потоп.

Няколко минути по-късно се добраха до пристана и Ной доближи кануто до него, за да може Ели да слезе. Помогна й да запази равновесие, сетне сам слезе и изтегли кануто на брега на достатъчно голямо разстояние, за да не бъде отнесено от реката. И за всеки случай го върза за пристана, знаейки, че минута повече или по-малко под дъжда нямаше да имат голямо значение.

Докато стягаше възела, той погледна към Ели и изведнъж дъхът му секна. Невероятно красива, тя спокойно го чакаше да приключи, без да обръща ни най-малко внимание на дъжда. Даже не се опитваше да се прикрие и той неволно се загледа в очертанието на гърдите й, които изпъкваха през плата на полепналата към тялото й рокля. Дъждът не беше студен, но въпреки това зърната й стърчаха напред като малки камъчета. Завладя го непреодолимо желание и смутен, той се извърна бързо настрани, мърморейки си сърдито под нос с надеждата, че бурята ще заглуши всякакъв звук. Когато най-накрая върза кануто и се изправи, Ели неочаквано взе ръцете му в своите. Въпреки пороя, те не се втурнаха към къщата и Ной се замисли колко прекрасно би било, ако прекарат тази нощ заедно.