Читать «Оцеола» онлайн - страница 235

— Не се страхувайте — отвърна ми той. — Моите следотърсачи са подире му. Те скоро ще ми донесат вести. Но не — добави той и за миг се замисли. — Може би няма да ги настигнат преди падането на нощта и тогава… Право казвате, Рандолф, непредпазливо постъпих. Онези глупаци не биха ме тревожили, но работата с мулата е съвсем друга — той знае всички пътеки и ако излезе предател, ако е… Но тръгнали сме и трябва да продължим. Няма защо да се страхувате, Рандолф. А що се отнася до мене… Оцеола никога не обръща гръб на опасността и няма да го направи и сега. Не, ще ми повярвате ли, Рандолф, аз дори търся опасността.

— Търсите опасността?

— Да, дори смъртта.

— Говорете тихо! Не трябва да ви чуят да говорите така.

— Да — добави той, като сниши глас и заговори сякаш сам на себе си. — Истина е, че копнея за нея.

Думите бяха изречени с такъв сериозен тон, че нямаше място за съмнение.

Някаква бездънна тъга бе обхванала духа му. Каква ли бе причината?

Повече не можех да мълча. Приятелски чувства, а не любопитство ме подтикваха. Запитах го.

— Забелязал сте го значи? Но не преди вашето приятелско предложение. Ах, Рандолф, вие ме направихте щастлив. Единствено грижата ми за нея ме караше да чакам с ужас приближаването на смъртта.

— Защо говорите за смъртта?

— Защото наближава.

— Но не при вас.

— Да, при мене. Обхванало ме е предчувствие, че няма да живея дълго.

— Глупости, Пауел.

— Вярно е, друже мой. Смъртта ме предупреди.

— Хайде, Оцеола, не е вероятно, не е достойно за вас! Сигурно не вярвате на такива суеверия. Не мога да повярвам!

— Мислите, че говоря за някакви свръхестествени предзнаменования ли? За крясъка на птицата на войната и на среднощния бухал? За знаци във въздуха, земята и водата? Не, не, не съм суеверен. Въпреки това знам, че скоро ще умра. Неправилно бе да нарека предупреждението за наближаващата смърт предчувствие — това е физическо усещане, което ясно показва нейното приближаване. То е тук.

Като каза това, той вдигна ръка и посочи с пръст към гърдите си.

Разбрах скръбното значение на думите му. След кратко мълчание той продължи:

— Бих предпочел друга съдба, да падна на бойното поле. Вярно е, че смъртта не е примамлива в каквато и да е форма, но все пак предпочитам да умра в бой. Такава смърт бих предпочел, отколкото да линея. Но аз вече съм я избрал. Десет пъти досега съм предизвиквал смъртта. Отивал съм към нея, за да я срещна, но тя като подлец или като свенлива невяста е отказвала да ме посрещне.

Имаше нещо неземно в смеха, който придружи последните му думи. Странно сравнение, странен човек!

Не се и опитах да го ободря. Всъщност нямаше нужда. Той изглеждаше по-щастлив отпреди. Но и да не бе така, неубедителните думи, с които щях да го уверявам, че изглежда съвсем здрав, щяха да бъдат напразни. Той знаеше, че това щяха да бъдат само неискрени думи на приятел.

Дори и самият аз вече подозирах. Бях забелязал бледата му кожа, студените пръсти, трескавите и хлътнали очи. Това значи бе язвата, която сломяваше благородния дух, причината за неговата дълбока тъга. А аз бях отдал тъгата му на съвършено друга причина.