Читать «Оцеола» онлайн - страница 233

Бойният дух гаснеше. Ако по това време бяхме направили опит да предложим мир, индианците щяха да сложат оръжие и да се преселят. Даже Оцеола едва ли би могъл да ги възпре да не приемат условията. Съмнявам се също дали би опитал да ги възпира.

Дали нерадостното предсказание за бъдещето беше причина за тази унилост, която сега личеше в думите и в държанието му? Дали не бе някаква друга, по-дълбока мъка, терзание, причинено от безнадеждна обич, мъчителният копнеж по любимата, любовта на която той никога нямаше да спечели?

Вълнувах се, когато младият вожд се приближи към сестра ми. Даже и тогава ме измъчваха тягостни съмнения и напрегнато следях израза и на двамата.

Сигурно грешах. Нито в лицето на Оцеола, нито в израза на Вирджиния забелязах нещо, което да ме разтревожи. Вождът се държеше учтиво и скромно. Погледите на сестра ми изразяваха само гореща благодарност.

Оцеола заговори пръв.

— Трябва да ви искам извинение, мис Рандолф, за сцената, на която ви заставих да бъдете свидетелка, но не можах да му позволя да избяга. Той бе ваш, а също и мой най-голям враг. С помощта на мулата той бе скроил това лъжливо нападение с намерение да ви накара да станете негова съпруга. Но ако не успееше, щеше да захвърли маската Тогава вие… Не е необходимо да ви казвам какви са били долните му намерения. Щастие е, че пристигнах навреме.

— Благородни вожде! — възкликна Вирджиния. — Вие два пъти спасявате живота ми и живота на брат ми и нещо повече от живота ни. Нямам ни думи, ни сила да ви благодаря. Мога да ви предложа само този скромен знак на благодарност.

Като каза това, тя се приближи към вожда и му предаде свитък пергамент, който бе извадила от пазвата си.

Оцеола веднага позна документа. Това бе нотариалният акт за собственост на бащиното му имение.

— Благодаря! — каза той с тъжна усмивка. — Това наистина е великодушна приятелска постъпка, но, уви, тя идва твърде късно. Жената, която така много желаеше да притежава ценния документ, която така копнееше да се върне в любимия дом, вече не е между живите. Майка ми е мъртва. Нейният дух отлетя снощи.

Това бе печална новина и за Маюми, която горчиво зарида и се отпусна на рамото на сестра ми. Те сплетоха ръце. И двете плачеха. Сълзите им се смесваха.

Настъпи мълчание, нарушавано само от риданията на двете момичета и от време на време от гласа на Вирджиния, която прошепваше състрадателни думи. Оцеола изглеждаше толкова развълнуван, че не бе в състояние да говори.

След известно време вождът се овладя.

— Елате, Рандолф — каза той. — Не трябва да губим време с миналото, когато бъдещето изглежда толкова несигурно. Трябва да вървите у дома си и да го изградите отново. Вие загубихте само къщата си. Богатите земи все още са ваши. Негрите ви ще бъдат върнати. Дал съм нареждане за това. Вече са на път. Тук не е място за нея — той кимна с глава към Вирджиния. — Няма нужда да стоите тук. Има готови коне. Самият аз ще ви заведа до границата, а зад границата вече нямате врагове, от които да се страхувате.