Читать «Оцеола» онлайн - страница 234

Произнасяйки последните думи, той погледна многозначително към трупа на плантатора. Разбрах намека му, но не отговорих.

— А тя? — попитах аз. — Гората не е подходящ дом за нея, особено в тези времена. Може ли и тя да дойде с нас? — и аз посочих Маюми.

Вождът сграбчи ръката ми и топло я стисна. С радост видях, че в очите му блесна благодарност.

— Благодаря! — извика той. — Благодаря за приятелското предложение. Това беше единственото нещо, за което исках да помоля. Вие казвате истината. Гората не трябва повече да е нейно убежище. Рандолф, аз ви доверявам нейния живот и нейната чест. Заведете я у дома си.

ГЛАВА XCV

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА СМЪРТТА

Слънцето бе на заник когато напуснахме индианския лагер. Що се отнася до мене, нямах никаква представа в каква посока ще пътуваме. Но с такъв водач нямаше опасност да загубим пътя.

Намирахме се далеч от поселището Суони — на един ден път. Не очаквахме да се приберем дома преди следващия залез на слънцето. Нощта щеше да бъде лунна, ако не се появяха облаци, и ние възнамерявахме да пътуваме през първата половина на нощта и след това да се установим на лагер. По такъв начин щяхме да скъсим пътя си за следващия ден.

Водачът познаваше добре местността и всички пътища, които я пресичаха.

Дълго време пътят ни минаваше през редки гори и ние можехме да яздим един до друг, но пътеката се стесни и бяхме принудени да вървим в редици по двама.

Обикновено ние с младия вожд яздехме начело. Сестрите ни следваха непосредствено, а след тях Джейк и Вайола. Най-отзад препускаха пет-шест индианци — гвардията на Оцеола. Учудих се, че той не водеше много от последователите си, и му го казах.

Той гледаше леко на опасността.

Войниците, каза той, си знаели работата и не излизали нощем. А що се отнасяло до тази част, където ще минем през деня, там никога не минавали войски. Освен това в последно време не изпращали разузнавачи поради горещината. Ако сме срещнели хора, щели да бъдат от сънародниците му. Разбира се, от тях нямаше защо да се страхуваме. От започването на войната той често минавал по този път сам. Изглеждаше уверен, че не ни заплашва никаква опасност.

Но аз не бях уверен. Знаех, че пътят, по който вървяхме, минава на няколко мили от форт Кинг. Спомних си, че бандата на Рингоулд избяга. По всяка вероятност те са отишли направо във форта и са съобщили за смъртта на плантатора, като са украсили разказа и с тяхното смело „нападение“ на индианския лагер. Рингоулд не бе обикновен човек за властта. Можеха да организират отряд, да го изпратят към лагера. В такъв случай щяхме да го срещнем по пътя.

Сетих се и за други обстоятелства — тайнственото изчезване на мулата, който, както предполагахме, бе отишъл с бандата. Това бе достатъчно да породи съмнения. Споделих опасенията си с вожда.