Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 368

А после забелязах и всички несъвършенства на фалшивия град. Липсващите сгради, задънените улици, празното пространство отвъд градските стени. Е, не съвсем празно всъщност. Имаше го пътя към вилата на Амалрик с прилежащите му дървета и храсталаци. Местех трескаво поглед по измамния образ и осъзнах, че непълните познания на властелина за нашия град са го подвели и в друго, не само в материалните неточности. Направил беше Джинах главен магистрат, защото само него познаваше като враг — командира, който беше предвождал орисианската армия срещу Ликантия. Не бе знаел и че Маларен ми е стар приятел, затова автоматът, определящ поведението му, се беше справил толкова неубедително със задачата си. Пак това обясняваше и най-голямата странност — обичта, с която ме беше обградило семейството ми. Не бе можел да знае какви са истинските чувства на Порцемус и другите към мен. От живите членове на рода Антеро единствен Амалрик ме обичаше, както и аз него. Изчервих се от срам заради слабостта си, позволила на тези създания да ме измамят. Очевидно копнежът ми за роднинско одобрение е бил толкова голям, че без колебание бях приела демонстративната им привързаност за чиста монета.

Изведнъж се чу стържене и машината рязко спря — тялото на Полило беше попаднало между зъбците.

Усетих нечие присъствие и вдигнах очи, като ги заслоних с длан срещу ярката светлина, която се лееше от железния купол на тавана. Намирах се в единия край на тясна галерия, която обикаляше по периметъра на огромната яма, приютила машината на властелина. От другата страна на ямата имаше отворена врата. Тръгнах натам и кракът ми закачи нещо. Погледнах надолу и видях брадвата на Полило. Прибрах меча си в ножницата и се наведох да я взема. Беше тежка, но аз я прихванах по-близо до острието и пръстите ми попаднаха в жлебовете, отпечатали се в дървото от захвата на Полило. Усетих как оръжието олеква значително, сякаш ръката ми изведнъж се беше сдобила със силата на моята приятелка.

Прошепнах й тихо:

— Отмъсти за нас, сестрице.

Извървях дългата дъга до вратата отсреща и когато стигнах до нея, не се поколебах, а влязох. Властелинът ме чакаше.

Стоеше до един прозорец и от мрачната гледка навън прецених, че се намираме в централната кула на железния замък. Очите му светеха, устните му се бяха разтеглили като в посмъртна маска, а в оградения от брада процеп жълтееха дългите му зъби. Но този път не се смееше; не ме засипваше с хули; не ръсеше цинични подигравки заради пола ми; не ме сочеше с крив пръст и не ми крещеше да се махам. Сигурно би трябвало да се вкаменя от страх, да се свия пред този могъщ магьосник. Вместо това само го забърсах небрежно с поглед и се заех да огледам стаята. Помещението на върха на кулата беше истинско средище на черна магия, пълно с черепи, демонски нокти, човешки органи и крайници в буркани и малки каменни статуетки на разкривени в агония създания. Беше горещо и вонеше на мръсен канал и гнилоч. Нещо помръдна изящно до мен, но аз не отскочих уплашено. Знаех какво е и сведох спокойно поглед към клекналата до мен пантера. Тя изсъска срещу властелина.