Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 370

Тази дребна победа му вдъхна увереност.

— Признавам, че ми създаде доста работа, порче — каза той. — Дълго мислих какво толкова притежават Антеро, че да ми носят такива неприятности. Няма да споря, че има някаква сила, която подкрепя семейството ви — и особено теб. И тази пантера без съмнение е неин емисар. Как иначе може да се обясни успехът ти досега? Как иначе би оцеляла толкова дълго? Ала знай едно, Рейли Антеро — чиято майка беше Емили. Знай, че който и да те подкрепя, го прави за свои цели и ничии други. И няма още дълго да ти пази гърба. Знай, че единствено твоята смърт ме дели от божествения трон, който е само на крачка от мен. Когато умреш, с теб ще умре и Ориса. Машината е задействана и й трябва само твоята кръв, която да смаже механизмите й, за да доведе задачата си докрай. А когато Ориса падне, ще дойде редът на Далечното царство. Скоро целият познат свят ще бъде мой. А с тази власт в ръцете ми световете, в които избягах от смъртта, също ще коленичат пред мен.

Следях с половин ухо налудничавото му бръщолевене. Докато той говореше, си спомних разсъжденията на Гамелан, построени върху теориите на Грейклок: „Магията консумира сила, Рейли — беше казал той. — Точно както мелничарското колело има нужда от вол, който да го върти. А волът има нужда от фураж. Фуражът пък израства от семе, което черпи от силата на слънцето, за да поникне. А само боговете знаят какво захранва слънцето. Но дори и тази сила не може да е безкрайна. И колкото повече се черпи от нея, толкова повече изстива огънят й“.

Ако това беше вярно, би обяснило защо властелинът стои пред мен в тази по-слаба, смъртна форма, вместо да се яви като могъщ призрак в небето. Цялата му сила беше насочена към поддържането на странната реалност, в която се намирахме. От тази стая в кулата и железния замък до фалшивата Ориса, която чакаше машината да я стрие на прах. А колко сила поглъщаше самата машина не исках да гадая дори.

Погалих пантерата по главата и тя измърка страховито.

— Какво ще стане, магьоснико — попитах, — когато със сестра ми пробием стената? Знаеш, че това ще стане. Знаеш, че твоите сили отслабват, а нашите растат.

Пантерата изръмжа, а в очите на властелина премина сянка. Надявах се да е породена от страх.

Вдигнах брадвата.

— Смееш ли да се изправиш пред мен в тази си форма, магьоснико?

Замахнах с цялата си сила. Чу се оглушителен трясък като от избухнала грънчарска пещ. Трептящата стена се нажежи до бяло, после изчезна. Пристъпих напред, следвана неотлъчно от пантерата.

— За да убиеш мен — казах, — ще трябва да унищожиш и всичко друго.

От угасващия огън в очите му разбрах, че съм уцелила право в десетката. Омразата го извади от вцепенението и той изрева, а после въздухът запука от прилив на магия. Метнах брадвата. Тя го удари право в гърдите — заби се в тях и го събори назад. Той се спря в стената и се свлече надолу. Трябваше да умре, или по-точно да умре отново, защото веднъж вече го бях убила. Но вместо това той се надигна, нищо че брадвата стърчеше забита в гърдите му. Извадих меча си да го довърша, но в същия миг от тялото му изригна червен дим. Завихри се и изпълни цялата стая, чак до високия купол. И от този дим надвисна преобразеният властелин.