Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 366

Полило сигурно реши, че полудявам, когато го извадих, коленичих на пода и замърморих под нос. В главата ми се въртяха хаотични мисли, като уличен боклук преди буря. А после го измислих — или така поне се надявах — и притиснах козината в белязаната си длан.

— Дъще на нощта,

като стрела бърза.

На лов с мен ела

в тъмнината мъдра.

За двуглавия звяр,

що в дупката си дебне.

За черния му господар,

където и да побегне!

Силно парене жулна дланта ми, толкова силно, че едва не извиках. Отворих ръката си и видях, че козината и белегът са изчезнали. Но дланта ми още пареше и без да мисля, я облизах да облекча болката. И тя изчезна веднага. Станах, умът ми бе ясен като никога. Все едно бях пила от вълшебен пречистващ извор. Тръгнах към светлината, силна и уверена.

Не бях направила и десетина крачки, когато ме удари магия — магия като висока вълна в бурно море. Но аз удържах на напора и ударих на свой ред с цялата сила на волята си. Вълната се отля, но щеше да дойде отново, затова издигнах в ума си бент и когато отново се юрна към мен, вълната се разби в него. Изсмях се дивашки и се обърнах да повикам Полило, за да довършим заедно властелина.

Но тя стоеше като вкаменена, с разкривено от болка лице. Изграчи едва чуто:

— Рейли, аз… — Не довърши, пометена от нова вълна болка. Направих крачка да й помогна, но тя се вдърви внезапно и се изправи в целия си внушителен ръст. Болката беше изчезнала от хубавото й лице, заменена от горяща омраза. Отвори уста и оттам се ливна гласът на властелина: — Приготви се да умреш, Антеро!

Полило замахна с брадвата си към мен, вложила в удара цялата си сила. Отскочих. Брадвата изсвистя на сантиметри от мен и издрънча в металната стена. От нечовешката сила на удара стоманата се огъна и когато Полило издърпа брадвата да замахне отново, в стената зейна наръфана дупка.

— Полило, недей! — изкрещях, макар да знаех, че не тя ме напада.

Гмурнах се странично и този път брадвата се заби в пода. Скочих на крака и съзрях пролука, докато Полило вдигаше за пореден път оръжието си. Дори в нейните ръце брадвата бе по-тромава от всеки меч. А и аз бях много по-бърза от нея. Трябваше само да скъся със скок дистанцията и да я пробода. Годините на обучение и опит крещяха да го направя. Но аз не можех, не исках и нямаше да посегна на сестрицата си. По-скоро бих умряла. И едва не умрях при следващия й удар. Мушнах се под брадвата и се метнах встрани. Полило хукна след мен по коридора, псуваше ме с бумтящия глас на властелина, замахваше да ме удари при всеки удобен случай. Металният коридор кънтеше от смъртоносната песен на брадвата.