Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 367

Отново зърнах пролука в гарда й и този път се възползвах. Скочих напред, като прехвърлих в движение меча си в другата ръка. Ударих я с юмрук, влагайки цялата си сила в удара. Но ребрата на Полило бяха като стоманени въжета и едва не си счупих китката. Тя се изсмя с бумтящия гаден смях на властелина. Стисна ме за врата и ме вдигна, все едно бях малко дете или улично коте. Замахнах отново, не по приятелката си, а по смеха, по властелина. Усетих кост да пука под кокалчетата ми и прекрасната уста на Полило се превърна в кървава каша. Тя изплю кръв и парчета от зъби в лицето ми. Разтърси ме като глиган, който убива змия, а аз бях безсилна срещу налудничавата й ярост. А после ме захвърли и аз литнах във въздуха, размахала крайници, с надежда да падна на краката си. Но се оплетох в собствения си меч, който продължавах да стискам инстинктивно, и паднах тежко на колене.

Страхът ме изправи мигом. Бях паднала с лице към светлината в дъното на коридора. Чувах Полило да идва към мен, затова хукнах с всички сили напред. Но яростта й даваше криле и аз усещах, че ме настига. Всеки миг брадвата й щеше да се забие в гърба ми. Коридорът свърши и ярката светлина едва не ме ослепи. На крачки от мен някакъв парапет блокираше пътя. Хвърлих се на пода и чух Полило да сумти изненадано. Спъна се в мен и политна към парапета.

Вдигнах глава и чух Полило да вика. Този път гласът си беше нейният, а не на властелина — беше моята Полило, която крещеше от страх. Падна през парапета, като ме викаше: „Рейли!“. После викът пресекна. Чуваше се само звукът на огромна машина, която громолеше ли громолеше току оттатък парапета. Изпъшках, докуцуках и погледнах надолу.

Потрошеното тяло на Полило лежеше върху огромно зъбно колело, част от чудовищна машина.

А под Полило се ширеше Ориса!

Беше нощ и пълна луна грееше над заспалия град. Виждаше се дворецът на жреците и големият площад със статуите на националните ни герои. Ето го и амфитеатъра с редиците каменни скамейки, спускащи се към арената в средата. В дъното се виждаха доковете на пристанището и реката, която бавно се носеше към морето. А после осъзнах, че цялата сцена бавно се върти, и се дръпнах ужасена назад. Онова пред очите ми беше гигантско подобие на Ориса. Въртящ се образ с умален мащаб, увиснал във въздуха над странна машина, която приличаше на мелничарско колело, задвижвано от сложна система зъбни колела.

Зяпах сащисано странното устройство и изведнъж осъзнах, че именно то е страшното оръжие, от което се бяхме страхували толкова време. Властелинът най-после се беше сдобил с достатъчно сила да го построи и когато Гамелан го беше надвил в последната битка, ликантийският магьосник ме беше пренесъл в механизма си. Всичко — от орисианския кораб, посрещнал ни в морето след битката, до овчедушния парад в чест на завръщането ни — бе майсторско заклинание и нищо повече.