Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 365

С Полило скочихме в противоположни посоки. Чудовището изрева разочаровано — надявало се беше на лесна плячка. Завъртя тежкото си жабешко тяло към мен сякаш бе леко като перце. Полило го нападна изотзад, но то ритна с единия си огромен космат крак и я удари в гърдите. Ударът я запрати към отсрещната стена и тя се свлече на пода. Но атаката й ми осигури известно предимство, аз се мушнах под острите нокти на лапата и мечът ми разсече корема на създанието. Острието потъна надълбоко и демонът изврещя от болка. Отскочи и замахна с лапи. Закачи меча ми с един от ноктите си — толкова силно, че го изби от ръката ми. Метнах се да го взема и демонът ме нападна отново. Но се движеше бавно, кръв се стичаше от дълбоката рана, която му бях нанесла. Въпреки това налетя върху мен, преди да съм готова да блокирам атаката му. Тъкмо бях докопала меча си, но още не бях заела бойна стойка, равновесието ми беше лошо и нямаше начин да избегна сблъсъка. Въпреки това се опитах — извъртях се тромаво, макар да знаех, че нямам никакъв шанс. Преди чудовището да ме помете обаче, чух звук като от касапски дюкян и демонът се срина на пода, без да гъкне дори. Станах и видях Полило да стои над него. Брадвата й беше забита в черепа му. Тя опря крак в туловището му за опора, изтегли брадвата и я изтри в козината му.

Вдигна ръка към гърдите си, където я беше ритнало чудовището, и примижа.

— Ще удуша следващата, която каже, че ми завижда за циците — измърмори. — Само ми се пречкат проклетите.

Засмях се от сърце, без да ме е грижа как ще отекне звукът в стоманената зала. Полило също се разсмя и се прегърнахме. Бутнах я на ръка разстояние от себе си и я погледнах в очите.

— Обичам те, Полило — заявих тържествено и се изкисках.

— Бас ловя, че го казваш на всяко момиче, дето те е измъкнало от лапите на демон — изкиска се и тя.

Смехът ни утихна.

— Той знае, че сме тук — казах аз.

— Ми хубаво — рече Полило и претегли брадвата в ръката си. — Давай тогава да го намерим това копеле и да му светим маслото.

Тръгнахме спокойно към вратата в другия край на залата, стъпките ни отекваха по стоманения под. Коридорът от другата страна беше дълъг и тъмен като онзи, по който бяхме дошли, но ние пробудихме с шепот няколко огнени мъниста и ги вдигнахме високо пред себе си да ни осветяват пътя. Коридорът извиваше в широки дъги, които водеха надолу; и колкото по-надолу се спускахме, толкова по осезаемо ставаше странното пулсиране като от тежка машинария. На няколко пъти ми се стори, че зървам сянката на голяма котка — миг преди да свърне зад поредния завой. А после усетих парене по ръката, с която стисках меча, погледнах дланта си и видях, че белегът с форма на двуглав лъв се е подул и посинял от приток на кръв. Приближавахме. Свърнахме зад поредния завой и пред нас се появи светлина.

Дадох знак на Полило да спре. Трябваше да помисля, а скоро надали щях да имам такава възможност. Шансовете ни бяха смехотворни — меч, брадва и мускули срещу магията на властелина. Този път го нямаше Гамелан, от чийто богат опит да почерпя вдъхновение, нямаше го и сандъка му с магически прахове и шишенца. Нямах никакви помощни средства от магическо естество. А после си спомних казаното от Гамелан — че Дженъс Грейклок се надсмивал над тези неща. Според него те само помагали на магьосника да фокусира мислите и енергията си. Ами браво на Грейклок, помислих си. Браво на неверния син на пъпчива курва, който не се беше свенил да забива нож в гърба и който накрая беше измамил приятеля си. И докато псувах Грейклок, лошия си късмет и самата себе си заради оскъдните си магически умения, образът на пантерата изникна в главата ми. Спомних си валмото козина, което бях пъхнала в джоба си.