Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 363

Нервите ми се изопнаха още повече, когато клекнахме зад един гъст розмаринов храст и опипах със сетивата си входа за магическа мрежа или друга някаква защита, но не открих нищо. Нашите жреци бяха потайно и подозрително племе и ако се бях натъкнала на очакваните аларми, сигурно щях да се откажа и да подбера Полило назад. Самото им отсъствие обаче подсили подозренията ми. Въпреки това се колебаех.

Полило се наведе и прошушна в ухото ми:

— Какво ще направят, ако ни хванат?

До неотдавна — преди Амалрик да ги опитоми — жреците биха ни убили на място. Така беше загинал брат ми Халаб, когото неоснователно бяха обвинили в ерес — това беше и една от причините ние от рода Антеро да не вярваме на жреците. Ала новата порода жреци, които управляваха сега гилдията, би трябвало да се подчиняват на същите закони като останалите орисианци. Какво биха могли да направят на героинята от Ликантия, на убийцата на властелините, освен публично да я унижат може би? Или така поне ми се искаше да вярвам. Така че отвърнах на Полило със свиване на рамене — кой знае? За миг старите навици на почтен гражданин натежаха на везните — като добра орисианка беше редно да изчакам утрото и тогава да поискам сметка от магистратите и жреците. Сега вече можех да им докажа, че нещата не стоят така, както си мислят. Доказателство бяха кръвта на Исмет и на другите загинали гвардейки. Сред нас имаше и преки свидетели на убийствата, бяхме видели демоните с очите си. Да, помислих си, глупаво би било да постъпя другояче.

Точно тогава видях пантерата. Клечеше пред главната порта и надничаше през решетките. Обърна глава да ме погледне и очите й уловиха светлината на промъкнал се през сенките лунен лъч. Усетих подръпване, сякаш пантерата ме викаше при себе си. А после тя извърна глава, изправи се, мина като мъгла през решетките и изчезна от другата страна. По липсата на реакция от страна на Полило разбрах, че тя не е видяла нищо. Дадох й знак и двете притичахме към портата. Приклекнахме отстрани и се огледахме за пазачи. Нямаше. Нещо беше залепнало за решетката. Вгледах се и видях, че е валмо къси черни косми. В ноздрите ме блъсна силна миризма на котка. Посегнах да взема валмото. Понечих да го хвърля, но някакъв инстинкт се намеси и вместо това го мушнах в джоба си. После дадох знак на Полило — време беше да действаме.

Тя ме вдигна на раменете си и се покатерих върху портата. Клекнах, а Полило подскочи, хвана се за най-горната пречка, преметна се и стъпи от другата страна. Тази демонстрация на нечовешката й сила ми вля кураж. Скочих, Полило ме улови и ме сложи нежно на земята. Погледнах я ухилена до уши — беше точно като в старите времена! Тя се изкиска тихичко, тупна ме по гърба и се затичахме на прибежки по алеята към двореца.