Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 350

А после се прозя и каза:

— Простете. Това пътуване се отразява зле на съня ми. Имахме много проблеми, докато наместим товара както трябва. — Извини се и излезе.

— Този тип има кръв на риба — отбеляза Полило. — И въображение на охлюв.

Въздъхнах.

— Явно е от онази нова порода, от която брат ми се оплаква непрекъснато — казах. — Откакто Далечното царство отвори вратите си за нас, има недостиг на квалифицирани мореплаватели. Този поне изглежда достатъчно компетентен, слава на боговете. Амалрик може цял ден да ти разказва за некадърниците, които е бил принуден да наеме на работа.

— Е, поне ни остави виното — каза Полило и напълни отново чашите ни.

После вдигна своята за тост.

— Добре дошла у дома.

Отвърнах й със същото:

— Добре дошла и на теб.

В пристанището на Ориса ни чакаше посрещане като за герои. Имаше музика и танци по улиците; речи от магистратите и пищни фойерверки от жреците. Войници, накипрени в най-ослепителните си униформи, се изнизаха в парад пред нас, предвождани от генерал Джинах — да, от същия онзи проклет Джинах — и, о, чудо на чудесата, той дръпна прочувствена реч какви велики и благородни бойци сме били ние, и особено аз! Докато се пулех, осмисляйки този циничен обрат на съдбата, благодарение на който най-големият ми смъртен враг ме обсипва с похвали, Джинах завърши речта си и военният оркестър изсвири туш в наша чест. А после Джинах и войниците изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Скоро започна да се топи и тълпата — сънародниците ни се разотиваха, за да се върнат към ежедневните си задачи.

Цялата история около посрещането ми се стори някак куха и формална. Явно за повечето орисианци войната отдавна беше свършила и ние се явявахме странична недовършена история без особено значение. Можех да си представя какво щеше да се говори по кръчмите. След някоя и друга седмица: „Капитан Антеро, нали? А, да. Вие бяхте от Маранонската гвардия май? Момичетата на Джинах. И бяхте извършили нещо благородно и себеотрицателно? Да пукна, ако мога да се сетя какво точно беше. Бих ви черпил по едно, но в момента съм малко позакъсал. Наминете някой друг път, добри ми капитане, и ще ви почерпя, както си му е редът“. Не се ядосах, нито изпаднах в самосъжаление, само свих мислено рамене и го вписах по сметката на отношението, което войниците търпят от векове. Ние, войниците, сме надеждата на родината, когато забият бойните барабани, но възцари ли се отново мир, всеки бърза да ни обърне гръб. А и вълнението ми от завръщането засенчваше всичко останало.

Застанах пред строените гвардейки и предадох протоколно командването на сержант Исмет, защото и аз като другарките си нямах търпение да загърбя дрънченето на брони и да се прибера в родния дом. Но след като Исмет освободи с цяло гърло личния състав и гвардейките тракнаха с токове и се разпръснаха към чакащото ги множество, я повиках при себе си.

— Сержант — казах, — доколкото знам, ти нямаш семейство.

— Имам гвардията, капитане. Какво друго й трябва на една жена?