Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 341

И на двете отговорих, че алчността не отива на един войник.

Едната, Памфилия, възрази разгорещено, че воюването за злато не прави Чола Ий и хората му по-малко бойци. Явно компанията на Гамелан й се отразяваше зле — забравила беше да си държи езика зад зъбите. Казах й да се яви при сержант Исмет и да си поиска някоя подходящо неприятна като за проявеното неподчинение задача по избор на знаменоската. Тайничко се зарадвах обаче, че жените ми още са в състояние да се ежат след усилните месеци и дългия списък на дадените жертви.

Другата, Гераса, дойде при мен със същата молба, но когато й отговорих като на Памфилия, ме погледна продължително в очите, помоли за разрешение да говори свободно и ме попита наистина ли смятам, че ще остане в гвардията, след като се приберем.

По този въпрос не казах нищо, а я пратих да си ходи с думите, че законът си е закон и нито тя, нито аз имаме право да обсъждаме какво прави Ориса със златото си.

Ала странното й изявление ми даде повод за размисъл. Самата аз май не се бях замисляла много-много за бъдещето. Винаги бях смятала, че ще остана в гвардията, докато го позволява възрастта ми, после ще ми дадат медал, ще организират пиянски банкет в моя чест и ще ме произведат в генералски чин — почетен, разбира се, щото нали съм жена, — а след това ще се оттегля в именията си. Или това, или — по-вероятно — ще загина в някое дребно погранично стълкновение. Не се бях замисляла за живота извън гвардията. Тя ми беше баща, майка, любовница и дом още от девическите ми години, наравно, а понякога и повече от всеки с името Антеро, Отара, Зиа и дори Трис, колкото и да ги обичах всичките.

Опитах се да прогоня тези мисли — не е добре за една гвардейка да се заплесва по бъдещето, защото докато стои на пост и мечтае за топли таверни и пищни любовници, някой с поглед вперен в днешния ден като нищо може да се промъкне зад гърба й с кинжал в ръка. Но не се получи.

А и много добре знаех какво следва. Още не се бяхме справили с властелина. Щом се върнехме в Ориса, първата ми задача беше да се явя с Гамелан пред магистратите и жреците, за да им изложа притесненията си.

Всичко това ми развали донякъде настроението, но аз се постарах да не го показвам. Заспивах трудно и се будех често. Ставаше ми ту горещо, ту студено. Знаех, че съм сънувала и че сънищата са били неприятни, но събудех ли се, не помнех нищо конкретно.

Един от тези кошмари ми спаси живота.

Събудих се рязко и седнах в хамака с надеждата да се разсъня, макар тялото ми да ме теглеше назад. Заинатих се, защото усещах, че ако не стана, не се разтъпча и не се разсъня, пак ще потъна в онзи кошмар, какъвто и да беше той. Смътно усещах, че скоро ще се зазори. През скърцането на корпуса и шума на морето долових тихо шумолене, сякаш някой се опитва да издърпа нечуто резето. После вратата се отвори, нечий силует се очерта в рамката й, прекрачи прага и тръгна тихо към мен. Тъмната фигура вдигна ръка и дълъг двуостър кинжал се спусна към мястото, където лежах.