Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 338

— Благословена си със силата на героите, а не на ненормалните — уверих я. — И един ден, когато от нашето време останат само спомени, за теб, приятелко моя, ще се пеят песни. Поетите ще разказват за красавицата, която имала силата на десетима едри мъже. Крайно време е да свикнеш с тази мисъл. Родена си да се превърнеш в легенда, мила.

Полило се изкиска.

— Да, и с гаден характер освен това.

— С гаден характер, да — съгласих се.

Полило отпи голяма глътка и призна:

— Е, спукала съм доста канчета, дето си го просеха.

— Без съмнение.

— Като започнах със собствения си баща.

— Споменавала си, че не е бил стока — казах аз. — Но нищо повече. Държал е хан, нали?

Полило кимна.

— Наполовина ханджия, наполовина ковач, ама като цяло голям задник. Много едър и силен беше, кучият му син. И ако познаваше баба ми, майка му имам предвид, щеше да знаеш, че не го казвам просто така. Баща ми държеше една отвратителна дупка на кръстопътя в нашето село. Имаше и ковачница отзад — подковаваше при нужда конете на пътниците и други дребни неща. Изпиваше кажи-речи всичко припечелено, а ние се обличахме в дрипи и ходехме насинени от юмруците му, поне докато аз не се източих. Понякога си мисля, че затова израснах толкова голяма. Биеше ни, откакто се помня. Натроши ръката на по-големия ми брат — а той беше такава нежна душа, такова сладко дете, че сърцето ти да се скъса. Майка ми постоянно куцаше и й беше насинено окото, ту едното, ту другото. Толкова ме вбесяваше тоя мой баща, че бях само на шест, когато го нападнах в леглото му с една маша. Едва не ме преби от бой. Много ме болеше, но стисках зъби и не заплаках. Точно тогава реших, че ще стана толкова голяма и силна, та да го е страх да ни докосне повече. Започнах да тренирам, вдигах разни неща… каквото по-тежко ми попаднеше пред погледа. Тичах като гламава по селските улици, борех се с момчетата. На десет вече вдигах наковалнята. И тогава зачаках. Но минаха седмици, преди да ни посегне отново. Чакането едва не ме подлуди. Започнах да се тревожа, че може да е осъзнал грешката си. Толкова го мразех, че се молех да не е така. Представяш ли си значи колко много съм искала да му размажа мутрата? Но ми трябваше повод.

— И накрая той ти даде, така ли? — попитах аз.

Полило се ухили свирепо.

— Кучето обича ли кокали? Даде ми, и още как. Посегна на майка ми. И аз го спрях. — Удари юмруците си един в друг и аз примижах от страховития пукот на кости. — С един удар. Строших му челюстта. Зъбите му се търкаляха из цялата къща. Дори в супата имаше един. После го изхвърлих навън и казах на мама, че отсега нататък ханът е неин.

— И повече не го видяхте?

Полило се изсмя.

— Никога. Срам го беше да си покаже мутрата в селото, нали всички знаеха, че го е набила десетгодишната му дъщеря. Това й е хубавото на мъжката гордост — смажеш ли я, няма поправяне.

— Като моряка, който си опика гащите? — попитах.

Полило сви вежди.

— О, той не е толкова лош. Виждала съм го как работи — не се скатава като повечето. А и в битка не е за изхвърляне. Днес просто го изненадах, това е. Не искаше да ме обиди. Просто се изпусна. Гледах го как се свива в краката ми и си казах: „Полило, моме, колко пъти си нагазвала в лайната само защото не си държиш затворен плювалника?“. А после си помислих, че Корайс много би ми се ядосала, ако го убия. Така че не го убих.